Кралят на зимата

А долината беше твърде широка, за да могат моите петдесет човека да се задържат. Пътят минаваше близо до западния склон и оставяше широка поляна от дясната ни страна, откъдето врагът можеше лесно да ни заобиколи и да ни излезе в гръб. Затова дадох заповед за отстъпление.

— Бавно назад! — викнах аз, — Бавно и уверено! Обратно до повалените дървета!

Можехме да пазим отвора, който бяхме направили, макар че само за минути врагът можеше да се покатери по стволовете, които бяха останали, и да ни обгради.

— Бавно назад! — повторих аз. Те тръгнаха, но аз останах на мястото си, защото видях самотен конник, който препускаше към нас.

Пратеникът на поуисците беше висок човек, който яздеше добре. Той имаше железен шлем, украсен с лебедови пера. Носеше късо копие и меч, но нямаше щит. Беше си сложил нагръдник, а седлото му беше от овча кожа. Имаше нещо поразително в този човек. Очите му бяха тъмни, брадата черна. В лицето му имаше нещо познато, но така и не разбрах кой е, докато той не дръпна юздите на коня току над главата ми. Това беше Валърин, старейшината, сгоден за Гуинивиър, когато тя се запозна с Артър. Той ме погледна втренчено, след това бавно вдигна острието на копието си и го насочи към гърлото ми.

— Надявах се, че ти си Артър — каза той.

— Моят господар ви праща своите поздрави, лорд Валърин — казах аз.

Валърин се изплю на щита ми, върху който отново беше нарисувана мечката на Артър.

— Ти пък му прати моите поздрави — каза той, — на него и на курвата, за която се ожени. — Валърин замълча и повдигна леко копието, което блесна пред очите ми. — Ти си се отдалечил от вкъщи, момченце — каза той, — майка ти знае ли, че не си в леглото?

— Моята майка — отвърнах аз, — приготвя казан за твоите кости, лорд Валърин. Имаме нужда от лепило, а разправят, че от овчите кости става най-хубаво лепило.

Той изглеждаше доволен, че го познавам, защото погрешно реши, че това се дължи на неговата слава. Валърин не се досети, че навремето бях един от охраната на Артър, когато той посети Каер Сус преди толкова години. Валърин махна копието от очите ми и се загледа в моите хора.

— Не сте много — каза той, — затова пък ние сме много. Искате ли сега да се предадете?

— Вие наистина сте много, но моите хора са зажаднели за битка, така че вашият брой тъкмо ще може да задоволи жаждата им.

Един военачалник трябва да е много добър в тези ритуални обиди, които се разменят преди битка, а аз винаги съм изпитвал голямо удоволствие от словесните двубои с врага. Артър никога не е бил добър в това отношение, защото дори в последния момент преди клането той се опитва да се хареса на враговете си.

Валърин тръгна да обръща коня си.

— Как се казваш? — попита той преди да пришпори животното обратно.

— Лорд Дерфел Кадарн — казах аз гордо и мисля, че забелязах, или може би съм се надявал да забележа, едно трепване на веждите сякаш беше чувал името ми. После той заби пети в коня си и препусна на север.