Кралят на зимата

Ние се добрахме до гората и седнахме на мократа земя. Някои от нас се унесоха в измамна, пълна със сънища, дрямка, която изобщо не приличаше на истински сън. След подобна дрямка човек се събужда измръзнал, изморен и схванат. Нимю обаче остана будна, мърмореше заклинания, говореше с хората, които не можеха да заспят. Това не бяха празни приказки, Нимю нямаше време за празни приказки. Тя пламенно обясняваше необходимостта от утрешната битка. Нямаше да се бием за Мордред, каза тя, а за да изчистим Британия от чуждите нашественици и чуждите вярвания. Хората поглъщаха всяка нейна дума, дори християните.

Не дочаках зората. Още с първата бледа светлина на изток събудих спящите и поведох мъжете надолу към края на гората. Там почакахме, спрели над тревистия склон, който се спускаше към дъното на долината, стръмен като склоновете на Хълма в Инис Уидрин. Бях пъхнал лявата си ръка в ремъците на щита, Хюелбейн висеше на хълбока ми, а в дясната ръка стисках здраво копието. Тънка мъгла се виеше над коритото на реката там, където тя напускаше долината. Една бяла сова прелетя над нас и моите хора си помислиха, че това е лоша поличба, но след това зад нас изсъска дива котка и Нимю заяви, че прокобата на бялата сова е унищожена. Отправих молитва към Митра и обещах, че всеки час от предстоящата битка ще бъде посветен на Него. След това казах на моите хора, че франките бяха много по-свиреп враг от тези сънени поуиски воини в долината под нас. Не бях сигурен в това, но на воините преди сражение не им трябват истини, а увереност. Бях наредил тайно на Иса и на още един от хората ми да стоят близо до Нимю, защото знаех, че ако тя умре, цялата увереност на воините щеше да изчезне яко дим.

Дъждът започна да бие в гърбовете ни. Покритият с трева склон беше много хлъзгав. Небето над далечния край на долината изсветля, проличаха сенките между гъстите облаци. Светът беше оцветен в сиво и черно — черна нощ бе още в долината, но по края на гората вече беше по-светло и аз се страхувах, че врагът може да ни вижда, а ние него не. Техните огньове още горяха, но пламъците бяха много по-слаби, отколкото в тъмните часове на нощта, когато бродят духовете. Не виждах никакви часовои. Беше време да вървим.

— Движете се бавно — заповядах аз на хората си. В началото си мислех, че трябва стремглаво да се спуснем надолу, но сега промених решението си. Мократа трева беше опасна и на мен ми се стори, че ще бъде по-добре да пълзим тихо и внимателно надолу. Тръгнах пръв. Колкото по-стръмно ставаше, толкова по внимателно стъпвах. Дори подкованите ботуши се пързаляха по тревата и по калта, така че ние вървяхме бавно като дебнещи котки. Единственият звук, който се чуваше в полумрака, беше нашето дишане. Подпирахме се на копията си. На два пъти някой се изтъркалваше, дрънкаха щитове, ножници и копия, на два пъти ние застивахме в очакване да ни разкрият, но врагът още спеше.