Съдбовният кораб [bg]

— Това е разумно — окуражаващо отбеляза Силдин. — Знаеш ли, напоследък доста се променяш. Когато те видях за първи път, не мислех, че Малта ще възрази особено. Но сега си доста по-набразден. — Момчето повдигна неприкрито ръка към лицето си и прокара пръсти по веждите си. — Направо ще припадне, като ме види — весело предрече той.

Драцената се вдигна на задните си крака.

— Побързай — кратко нареди тя на Рейн. На Силдин заговори по-нежно: — Отстъпи встрани, малки менестреле, и извърни очи. Не бих искала да те ослепя със запратената от крилете ми прах.

— Благодаря ти, велика. Макар че да бъда ослепен може да не е чак такава загуба, ако последното, което съм съзрял, си била ти, блестяща в сребристо и синьо, докато се издигаш. Подобен спомен може да ме поддържа до края на дните ми.

— Ласкател! — Драцената отхвърли думите му, но не скри удоволствието си. Веднага щом Силдин се отдръпна, тя грабна Рейн от земята сякаш беше играчка. Беше обвила кръста му, а краката му висяха.

Разгърна крилете си и приклекна на мощните си задни крака. Веднъж, втори път размаха криле в отмерване. Той се опита да извика за довиждане, но не можа да си поеме достатъчно дъх. Тя скочи нагоре така внезапно, че запрати главата му назад. Извиканите поздрави за довиждане се изгубиха сред равномерния бумтеж на крилете ѝ. Рейн затвори очи срещу студения вятър. Когато отново се принуди да ги отвори, погледът му падна върху проблясващ килим от синьо и сиво, с бавно диплеща се по протежението му шарка. Морето, осъзна той, беше много, много далеч под него. Там нямаше нищо, освен дълбока, студена вода. Преглътна надигащия се страх.

— Е? Къде искаш да отидем?

— Къде аз искам да отидем? Където е Малта, разбира се.

— Казах ти и преди — мога да усетя, че е жива. Това не означава, че знам къде е.

Рейн бе погълнат от безутешност. Неочаквано, драцената изпита съжаление към него.

— Виж какво можеш да направиш — предложи. През нея той отново споделяше осезанието ѝ за Малта. Затвори очи и се плъзна в онази сетивност, която не беше слух, не беше взор, нито мирис, а някакво мистериозно подобие и на трите. Установи, че отваря уста и вдишва дълбоко сякаш можеше да вкуси уханието ѝ сред студения въздух. Беше сигурен, че нещо от самия него се изля навън, за да я посрещне.

Двамата се сляха в топла, сънена отпадналост. Както когато бяха споделили сънната кутия, той изживяваше нейното възприятие за света. Топлина. Бавно, поклащащо движение. Вдиша дълбоко заедно с нея и вкуси непогрешимата миризма на кораб. Отпусна осезанието за собственото си тяло и се протегна по-смело към нея. Около ѝ почувства топли завивки. Улови дълбокия ритъм на дишането ѝ и също го подхвана. Тя спеше, опряла буза на ръката си. Той стана тази ръка и обгърна топлата мекота на бузата ѝ. Помилва я. Тя се усмихна в съня си.