Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Така ли?
— Да. Атиумът. Те отговарят за добива и доставката му. Той е източникът на богатството им.
Келсайър се замисли.
— Разбира се! Ето как си плащат данъците и защо са толкова могъщи… Той има нужда от някой, който да му върши работата…
— Келсайър?
Той я погледна.
— Не предприемай нищо, освен ако не е крайно наложително, ясно?
Келсайър се намръщи.
— Вин, нищо не мога да ти обещая. Ще се опитам да измисля друг начин, но настоящата обстановка изисква Къща Венчър да падне.
— Разбирам.
— Благодаря, че ми каза.
Тя кимна. „Ето, че предадох и него“. Поне я успокояваше мисълта, че не го е направила от злоба. Келсайър беше прав: Къща Венчър бе сила, която трябваше да бъде неутрализирана. Странно, но споменаването й, изглежда, обезпокои повече него. Той седеше, загледан меланхолично в мъглите. Почеса се замислено по ръката.
„Раните — помисли си Вин. — Той не мисли за Къща Венчър — мисли за Ямите. За нея“.
— Келсайър?
— Да? — Очите му все така бяха зареяни в мъглите.
— Не мисля, че Мейр те е предала.
Той се усмихна.
— Радвам се, че мислиш така.
— Не, сериозно го казвам. Инквизиторите те чакаха, когато стигна в центъра на двореца, нали?
— Да.
— Чакаха и нас също.
Той поклати глава.
— Ние с теб се натъкнахме на стражниците и вдигнахме шум. Когато влязохме с Мейр, бяхме съвсем тихи. Подготвяхме го цяла година — бяхме тихи, потайни и много внимателни. Някой ни бе устроил клопка.
— Мейр е била аломантка, нали? Може да са усетили, че идва.
Келсайър поклати глава.
— Имахме Задимител. Редд. Инквизиторите го убиха. Мислех, че може той да е бил предателят, но някак си не се връзваше. Редд дори не знаеше какво сме намислили, преди да тръгнем. Само Мейр бе в течение на всичко — дати, време, цели, — за да ни издаде. Освен това и думите на лорд Владетеля… Не можеш да си представиш, Вин. Усмихна се и й благодари. В очите му имаше честност. Очите му казваха, че не лъже. А и защо да лъже?
Вин помълча няколко секунди, обмисляше думите му. После каза бавно:
— Келсайър. Мисля, че инквизиторите могат да засекат нашата аломантия дори когато горим мед.
— Невъзможно.
— Направих го тази вечер. Проникнах през медния облак на Шан, за да открия нея и другите убийци. Точно така успях да стигна навреме при Елънд.
Келсайър се намръщи.
— Сигурно грешиш.
— Не — упорито отвърна тя. — Нали усетих как лорд Владетеля докосва чувствата ми дори след като разпалих мед. И кълна се, когато бягах и се криех от инквизитора, той ме откри, макар че уж беше невъзможно. Келсайър, помисли си — ами ако е така? Ако прикриването чрез Задимяване не е само въпрос на това дали си разпалил мед? Ако зависи от това колко си силен?
— Хм. Не знам.
— Искам да кажа, че не е задължително Мейр да те е предала! — продължи разпалено Вин. — Инквизиторите са изключително силни. Този, който ви е очаквал, може просто да е усетил, че разпалвате метали! Почувствали са, че някой аломант смята да проникне в двореца. За това й е благодарил лорд Владетеля — защото тя е била разкрита и ви е издала. Била е аломантка и са ви усетили!
Келсайър мълчеше. После изведнъж рязко се обърна към нея.
— Направи го сега! Кажи ми какъв метал съм разпалил.
Вин затвори очи, припали бронз и се заслуша… наострила сетива, както я бе учил Марш. Спомни си самостоятелните си упражнения, времето, прекарано да се съсредоточава върху вълните на Бриз, Хам и Дух. Опита се да разгадае този безпогрешен аломантичен ритъм… Опита се…
За един кратък миг й се стори, че усеща нещо. Нещо много странно — бавни вибрации, като далечни удари на барабан, различни от всички останали аломантични сигнали. Но не идваха откъм Келсайър. Идваха от… от някъде много далече. Тя се съсредоточи, затърси посоката, от която идваха.
И изведнъж, докато се съсредоточаваше, нещо друго привлече вниманието й. Познат ритъм, който извираше от Келсайър. Слаб, труден за улавяне над пулсациите на собственото й сърце. И същевременно напрегнат и забързан.
Отвори очи.
— Пютриум! Гориш пютриум!
Келсайър премигна изненадано.
— Невъзможно — прошепна. — Дай пак!
Тя затвори очи.
— Калай — рече след миг. — Сега стомана — смени ги, докато говорех.
— Дявол да го вземе!
— Права съм значи — продължи разпалено Вин. — Мога да долавям аломантични пулсации дори през медта! Слаби са, но ако се съсредоточиш достатъчно…
— Вин — прекъсна я Келсайър. — Не мислиш ли, че и други аломанти са го опитвали преди нас? Нима е трябвало да изминат хиляда години, за да открием, че медният облак може да бъде преодоляван? Дори аз съм се мъчил. Учителят ме караше, напъвах се с часове да усетя какво има зад защитата му.