Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин не се прибра в стаята си. Качи се на покрива и загледа как мъглите се местят на талази из непрогледната нощ.
Дори не усещаше студа. Ръката я болеше, но съвсем поносимо.
Седна. Не знаеше какво да мисли, нито какво да чувства. Не трябваше да избухва пред Келсайър, но след всичко, което се бе случило — двубоят, предателството на Елънд… усещаше, че е на предела на силите си. Трябваше да си изкара яда на някого.
„Ами ядосвай се на себе си — зашепна в нея гласът на Рийн. — Ти си тази, която ги допусна близо до себе си. А сега те всички ще те изоставят“.
Не можеше да прогони болката. Можеше само да седи и да рони сълзи, докато светът около нея се рушеше.
Капакът на тавана се повдигна и Келсайър надзърна над отвора.
„В името на лорд Владетеля! Не искам да говоря с него сега“. Опита да изтрие сълзите си, но само раздразни раната на бузата.
Келсайър дойде при нея, разкърши рамене и погледна към мъглите.
„Той не заслужава нещата, които му казах. Никой от тях не ги заслужава“.
— Успокояващо е да гледаш мъглите, нали? — тихо каза той.
Вин кимна.
— Помниш ли какво ти казах веднъж? Мъглите те пазят, те ти дават сила… крият те…
Тя сведе поглед и той й подаде наметалото.
— Вин, има някои неща, от които не можеш да се скриеш. Зная… опитвал съм.
Вин му позволи да я завие с наметалото.
— Какво стана все пак? — попита той.
— Елънд ми каза… че не желае повече да се вижда с мен.
— Аха. — Келсайър въздъхна и седна до нея. — Това, след като уби бившата му годеница ли стана?
— Преди това…
— И въпреки това ти реши да го спасиш?
Вин кимна и подсмръкна.
— Да. Голяма глупачка съм, нали?
— Не повече от всички нас. — Келсайър погледна към мъглите. — Обичах Мейр дори след като ме предаде. Нищо не можеше да промени чувствата ми.
— И затова боли толкова много. — Вин поклати глава и си спомни какво й бе казал Келсайър по-рано. „Вече го разбирам“.
— Не можеш да престанеш да обичаш някого само защото те е наранил — продължи той. — Макар че би било по-леко.
Тя отново щеше да се разплаче, но той постави бащински ръка на рамото й.
— Аз го обичах, Келсайър — прошепна тя.
— Елънд ли? Зная.
— Не, не Елънд — отвърна Вин. — Рийн. Той ме биеше. Непрекъснато. Ругаеше ме, крещеше ми, плашеше ме, че ще ме зареже. Всеки ден си повтарях, че го мразя. И го обичах. Все още го обичам. Боли ме, като си помисля, че си отиде завинаги.
— О, дете — прошепна Келсайър и я притисна към себе си. — Съжалявам.
— Всички ме изоставят — продължи тя. — Почти не помня майка си. Знаеш ли, тя се опитала да ме убие. Чувала гласове в главата си и те я накарали да убие сестричката ми. Сигурно е щяла да убие и мен, ако Рийн не я бил спрял. Както и да е, в края на краищата ни заряза. И аз се вкопчих в Рийн. Но той също си тръгна. Обикнах Елънд… но и той вече не ме иска. — Погледна го. — Какво ще направиш сега? Кога ще ме изоставиш?
— Аз… Вин, не зная — тъжно каза Келсайър. — Тази наша задача, моят план…
Тя втренчи поглед в очите му, търсеше в тях някакъв знак. „Какво криеш от мен, Келсайър? Нещо, което е опасно?“ Изтри очи и се освободи от прегръдката му. Чувстваше се глупаво.
Той поклати глава.
— Знаеш ли, сигурно си права за мен. Май наистина не давам големи шансове на благородниците.
Вин се изчерви.
— Келсайър, не биваше да го казвам. Вие сте свестни хора и този твой план… разбирам, че го правиш заради всички скаа.
— Не, Вин. — Келсайър поклати глава. — Това, което каза, е съвсем вярно. Ние не сме истински скаа.
— Но това е добре — рече тя. — Ако бяхте обикновени хорица, нямаше да имате смелост да се захванете с този план.
— Може да им липсва опит — продължи Келсайър. — Но не и кураж. Вярно, изгубихме нашата армия, но те бяха готови — с минимална подготовка — да се опълчат срещу по-опитен и силен противник. Не, на скаа не им липсва кураж. Липсва им само подходящата възможност.
— Значи твоята задача е да им дадеш тази възможност. Което пък значи, че си толкова скаа, колкото всеки от тях.
Келсайър се усмихна.
— Че съм скаа, колкото всеки от тях. Това ми харесва. Изглежда, трябва по-малко да се занимавам с убийства на благородници и повече с това как да помогна на скаа.
Вин кимна, загърна се в наметалото и се загледа в мъглите.
„Те ни защитават… дават ни сила… крият ни…“
От доста време не беше изпитвала нужда да се крие. Но сега, след нещата, които бе казала долу, й се искаше да се изгуби някъде в тези мъгли.
„Трябва да му кажа. Това може да има значение за успеха или провала на плана“.
Тя си пое дъх.
— Келсайър, Къща Венчър има слабо място.