Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Но тоя път в парфюма на Арамис още се чувствуваше нещо черковно, което издаваше дъх на тамян. Тоя парфюм не опияняваше, той проникваше в човека, вдъхваше не желание, а уважение.
Като влезе в стаята, Арамис не се поколеба нито за миг; не произнесе нито дума — всяка дума би била студена в такъв случай, — приближи се до мускетаря, тъй добре предрешен в костюма на господин Анян, и го стисна в прегръдките си с такава нежност, в която и най-недоверчивият човек не би открил студенина или престореност.
Д’Артанян го прегърна също тъй горещо.
Портос стисна нежната ръка на Арамис и д’Артанян забеляза, че негово преосвещенство протегна на великана лявата си ръка, навярно по навик. Сигурно Портос беше причинявал десетки пъти болка на пръстите му, нанизани с пръстени. И така Арамис се страхуваше от великана и му остави да стиска до посиняване само плътта, като не му позволи да притиска пръстите към златото на пръстените или плоскостите на диамантите.
Между две прегръдки Арамис погледна д’Артанян в лицето, предложи му стол, а самият той седна в сянка, като се постара светлината да пада върху лицето на събеседника му.
Тая маневра, присъща на дипломатите и на жените, напомня много всички предимства на прикриване, които през време на дуелите противниците се мъчат да намерят повече или по-малко успешно.
Д’Артанян разбра маневрата, но не показа, че я е забелязал. Той чувствуваше, че е хванат; но именно защото беше хванат, чувствуваше, че е на път да узнае всичко; беше стар кондотиер и не се страхуваше да претърпи привидно поражение, стига само да извлече от него облагите на победата.
Пръв заговори Арамис.
— Ах, мили приятелю, скъпи ми д’Артанян! — каза той. — Какъв чудесен случай!
— Тоя случай, преподобни ми другарю, аз ще нарека приятелство — отговори д’Артанян. — Аз ви търсех, както винаги съм ви търсил, когато съм имал да ви предложа някое голямо предприятие или да ви посветя няколко свободни часа.
— А, тъй ли? — рече Арамис без жар. — Вие ме търсехте?
— Е да, търсеше ви, мили ми Арамис — намеси се Портос, — и ето доказателството: той ме настигна в Бел Ил. Много мило, нали?
— Аха — провлечено рече Арамис, — разбира се, в Бел Ил…
„Ето на — помисли си д’Артанян, — моят простодушен Портос, без да мисли, даде първия топовен изстрел на атаката.“
— В Бел Ил — каза Арамис, — в тая дупка, в тая пустиня! Да, наистина много мило.
— А аз му казах, че сте във Ван — продължи Портос със същия тон.
Д’Артанян въоръжи устата си с тънка, почти иронична усмивка.
— Напротив, знаех това; но исках да видя — рече той.
— Какво да видите?
— Дали е още живо нашето старо приятелство; дали, като се видим, ще забият нашите сърца, закоравели от възрастта; дали от тях ще се изтръгне пак радостният вик, с който се поздравяват приятелите.
— Е какво, останахте ли доволен? — попита Арамис.
— Горе-долу.
— Защо?
— Да, Портос ми каза: „Шт“, а вие…
— Е, а аз?
— А вие ме благословихте.
— Какво да се прави, приятелю мой — усмихнато рече Арамис. — Това е най-скъпоценното, което има един беден прелат като мене.
— Хайде де, мили ми приятелю!
— Така е.
— А между това в Париж разправят, че Ван е едно от най-богатите епископства на Франция.
— А, вие говорите за земните блага? — забеляза Арамис с разсеян вид.
— Но, разбира се. Аз държа на тях.
— В такъв случай да говорим за това — рече Арамис с усмивка.
— Значи вие признавате, че сте един от най-богатите френски прелати?
— Мили мой, щом ми искате парична сметка, ще ви кажа, че ванското епископство дава двадесет хиляди ливри годишен доход, ни повече, ни по-малко. В тая епархия има сто и шестдесет енории.
— Много хубаво — забеляза д’Артанян.
— Великолепно — каза Портос.
— Обаче — продължи мускетарят, без да сваля очи от Арамис, — вие не сте се погребали тук завинаги, нали?
— Простете ми, но аз не признавам думата „погребал“.
— Но струва ми се, че на това разстояние от Париж човек се чувствува погребан.
— Приятелю мой, аз остарявам — отговори Арамис. — Шумът и движението на града не са вече за мене. На петдесет и седем години човек търси спокойствие и размисъл. Намерих ги тук. Какво може да бъде — по-хубаво и едновременно по-сурово от тоя старинен край? Тук, мили д’Артанян, аз намирам тъкмо противоположното на това, което обичах някога. А в края на живота човек трябва да живее не така, както е живял в началото. От време на време моите бивши удоволствия ми напомнят за себе си, без да ме отвличат от грижите за спасението на душата ми. Аз съм още на тоя свят, а все пак с всяка крачка се приближавам до бога.