Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
И така всички грижи на мускетаря се ограничиха за момента да наблюдава Портос.
И нека прибавим: Портос съвсем не заслужаваше такова недоверие. Той не замисляше никакво зло. Може би в първата минута на появяването си д’Артанян да му вдъхна известно недоверие; но почти веднага д’Артанян зае отново в доброто му и мъжествено сърце онова място, което оставаше винаги за него, и дори ни най-малък облак не помрачаваше големите очи на Портос, когато от време на време поглеждаха нежно стария приятел.
Когато слязоха на сушата, Портос запита дали конете чакат; действително те чакаха на пресечката на пътя, който заобикаля Сарзо и без да преминава през това градче, води във Ван.
Конете бяха два: единият за господин дю Валон, а другият за коняря му.
Откак Мускетон употребяваше за придвижване само обикновена количка, Портос държеше коняр.
Д’Артанян очакваше, че Портос ще предложи да изпрати коняря си с единия кон, за да доведе друг кон, и се готвеше да отхвърли това предложение. Но не се случи нищо подобно. Портос просто заповяда на слугата да слезе от седлото и да чака връщането му в Сарзо, а след това помоли д’Артанян да възседне коня на коняря.
Така и направиха.
— Е, вие сте предвидлив човек, мили ми Портос — каза д’Артанян на приятеля си, когато се качи на коня.
— Да; но това е любезност на Арамис. Моите коне не са тук и Арамис остави конюшнята си на мое разположение.
— Отлични коне, макар и епископски, пусто да остане! — забеляза д’Артанян. — Наистина Арамис е съвсем необикновен епископ.
— Свят човек — почти гъгниво отговори Портос, като вдигна очи към небето.
— Значи много се е променил — забеляза д’Артанян, — защото знаехме какъв е нечестивец.
— Осенила го е благодат — добави Портос.
— Браво! — рече д’Артанян. — Сега имам още по-голямо желание да видя тоя мил Арамис.
И пришпори коня си, който се понесе още по-бързо.
— Пусто и върло! — извика Портос. — Ако препускаме така, ще стигнем на мястото за един час, а не за два.
— А колко трябва да изминем, Портос?
— Четири левги и половина.
— Значи трябва да се язди бързо.
— Мили приятелю, аз бих могъл да ви преведа през канала; но по дяволите да вървят гребците или впрегатните коне! Първите са като костенурки, а вторите са като охлюви. И когато можете да имате един добър яздитен кон, той е за предпочитане пред гребците или всяко друго превозно средство.
— Имате право, особено вие, Портос, който сте винаги великолепен на кон.
— Тежичък съм, приятелю мой; наскоро се претеглих.
— И колко тежите?
— Триста! — отговори Портос гордо.
— Браво!
— Така че, разбирате, трябва да ми избират коне с прав и широк гръб; иначе те падат след около два часа.
— Да, великански коне, нали?
— Вие сте много добър, приятелю мой — отвърна инженерът с ласкава величественост.
— Действително, приятелю мой — забеляза д’Артанян, — струва ми се, че конят ви се изпоти вече.
— Ами топло е! Аха, виждате ли сега Ван!
— Да, много добре; както изглежда, той е много хубав град, а?
— Очарователен, поне според думите на Арамис; аз го намирам черен; но изглежда, че това е хубаво — художниците харесват черното. Яд ме е сега.
— Защо, Портос?
— Защото тъкмо бях заповядал да боядисат в бяло замъка ми Пиерфон, който беше посивял от старост.
— Хм! — рече д’Артанян. — Действително белият цвят е по-весел.
— Да, но не е тъй величествен, както ми каза Арамис. За щастие има търговци на черна боя: ще заповядам да пребоядисат Пиерфон в черно, туйто. Разбирате ли, приятелю мой, ако сивият цвят е хубав, черният трябва да бъде великолепен.
— Ех, това ми се струва логично! — каза д’Артанян.
— А вие никога ли не сте ходили във Ван?
— Никога.
— Тогава не познавате града, а?
— Не.
— Е, добре, гледайте — каза Портос, като се надигна на стремената си, от което конят му се огъна, — виждате ли там долу островърхия покрив, залят от слънцето?
— Разбира се, че го виждам.
— Това е катедралата.
— Как се казва?
— Сен Пиер. Сега гледайте: виждате ли в предградието вляво друг кръст?
— Чудесно го виждам.
— Това е Сен Патерн, любимата енорийска черква на Арамис.
— А!
— Да, да. Знаете ли, според преданията, Сен Патерн е бил първият вански епископ. Наистина Арамис твърди, че не е така. Но той е толкова учен, че може би това е само паро… пара…
— Парадокс — подсказа д’Артанян.
— Точно това. Благодаря, езикът нещо не ме слуша. Много е топло!