Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Ах, Портос! — извика д’Артанян, отпускайки ръце, като победен, който предава шпагата си. — Ах, приятелю мой, вие сте не само топограф с херкулесова сила, но и диалектик от първа величина.
— Нали? — отговори Портос. — Това беше отлично разсъждение.
И той задиша като ягулата, която сутринта се изплъзна от ръцете на д’Артанян.
— И сега — продължи д’Артанян — тоя обесник, който ходи с господин Жетар, също ли служи у господин Фуке?
— О — отговори Портос презрително, — това е господин Жюпене или Жюпоне, някакъв поет.
— Който се е установил тук?
— Така изглежда.
— Аз мислех, че господни Фуке има достатъчно поети там долу: Скюдери, Лоре, Пелисон, Лафонтен. Право да си кажа, Портос, тоя поет не ви прави чест.
— Е, приятелю мой, спасява ни това, че той живее тук не като поет.
— А като какъв?
— Като печатар; и сега вие ми напомнихте, че трябва да кажа нещичко на тоя педант.
— Кажете.
Портос повика със знак Жюпене, но той не поиска да се приближи, защото беше познал д’Артанян. Естествено, това накара Портос да повтори знака си.
Вторият знак на великана беше толкова заповеднически, че тоя път Жюпене трябваше да се подчини.
И така поетът се приближи.
— Тъй а? — забеляза Портос. — Вие сте тук от вчера, а вече си показвате рогата.
— Как така, господин бароне? — попита Жюпене разтреперан.
— Вашата машина скърца цяла нощ, господине, и не ме остави да спя, дявол да го вземе!
— Господин бароне… — възрази Жюпене плахо.
— Вие още не сте получили нищо за печатане; значи не трябваше да пускате машината. Какво печатахте нощес?
— Господине, леко стихотворение, съчинено от мене.
— Леко! Хайде де, господине, машината така скърцаше, че да я съжалиш. Това да не се повтаря повече, чувате ли?
— Добре, господине.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— Добре, тоя път ви прощавам. Вървете си! Поетът се оттегли също тъй смирено, както се беше отзовал на повикването.
— И така, след като насапунисахме тоя хубостник, хайде да закусим — предложи Портос.
— Да, да закусим — съгласи се мускетарят.
— Само ще ви забележа, приятелю мой — прибави Портос, — че за закуската можем да отделим само два часа.
— Няма що! Ще гледаме да се справим с това време. Но защо можем да отделим само два часа?
— Защото приливът започва в един часа, а с прилива заминавам за Ван. Но тъй като утре ще се върна, приятелю мой, останете у мене и се чувствувайте като у дома си. Имам добър готвач, добра изба.
— Не, не — прекъсна го д’Артанян, — измислих нещо по-добро.
— Какво?
— Вие, казвате, отивате във Ван?
— Разбира се.
— За да видите Арамис?
— Да.
— Е, добре, тогава аз, който дойдох от Париж нарочно, за да видя Арамис…
— Така е.
— Ще замина с вас.
— Отлично!
— Знаете, аз исках да видя най-напред Арамис, а после вас. Но човек предполага, господ разполага. Започнах с вас, а ще свърша с Арамис.
— Много добре!
— А колко часа е оттук до Ван?
— О, боже мой, само шест часа. Три часа по море оттук до Сарзо и три часа път от Сарзо до Ван.
— Колко е удобно! И често ли отивате във Ван, щом сте толкова близо до епископството?
— Да, веднъж седмично. Но чакайте да прибера плана.
Портос го взе, сгъна го грижливо и го мушна в широкия си джоб.
„Добре — прошепна си д’Артанян, — струва ми се, че вече зная кой инженер всъщност укрепява Бел Ил.“
След два часа, с прилива, Портос и д’Артанян отплуваха за Сарзо.
LXXI
ЕДНА ПРОЦЕСИЯ ВЪВ ВАН
Плаването от Бел Ил до Сарзо не продължи много благодарение на един от тия малки бързоходни корсарски кораби, предназначени за преследване на неприятеля, за които бяха говорили на д’Артанян през време на пътуването му. Те стоеха в залива на Локмария и единият от тях с четвърт от военния си екипаж поддържаше връзка между Бел Ил и континента.
Д’Артанян успя да се убеди още веднъж, че Портос, макар инженер и топограф, не беше посветен много в държавните тайни.
Впрочем всеки друг би взел пълното му незнание за изкусна тактика. Но д’Артанян познаваше прекалено много всички съкровени страни в характера на своя Портос и затова, разбира се, би измъкнал тайните му (ако великанът имаше тайни) също тъй лесно, както старите акуратни ергени могат да намират със затворени очи някоя книга в рафтовете на библиотеката или някоя част от бельото в чекмеджетата на скрина си.
И така, ако хитрият д’Артанян не беше измъкнал нищо от своя Портос, това значеше, че баронът нямаше тайни.
„Така да бъде! — каза си той. — Във Ван за половин час ще узная повече, отколкото Портос е узнал в Бел Ил за два месеца. Но за да узная нещо, важно е Портос да не прибегне до единствената военна хитрост, която оставих на негово разположение. Не трябва да предупреждава Арамис за пристигането ми.“