Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Но как узнахте всичко това? — попита д’Артанян, който се страхуваше, че сведенията на Арамис се простират по-далече, отколкото му се искаше.
— Мили д’Артанян — каза прелатът, — моето приятелство прилича отчасти на грижовността на нощния пазач, който седи у нас в малката кула на вълнолома, в края на пристанището. Тоя добър човек пали всяка вечер фенер, за да свети на корабите, които идват от море го. Той е скрит в будката си и рибарите не го виждат; но той ги следи внимателно, открива ги, зове ги, привлича ги в пристанището. Аз приличам на тоя пазач; от време на време до мене стигат известия и ми напомнят всичко, което съм обичал. Тогава следвам някогашните приятели в бурното море на живота, аз, жалкият наблюдател, на когото господ е имал добрината да даде подслона на една будка.
— А какво правих след Англия? — попита д’Артанян.
— Ах, вие искате да насилите зрението ми. Не зная вече нищо след вашето завръщаме, д’Артанян; очите ми отслабнаха. Аз съжалявах, че не си спомнихте за мене. Много ми беше мъчно, като мислех, че просто сте ме забравили. Но не бях прав. Виждам ви отново и това за мене е празник, голям празник, кълна ви се… А как е Атос? — прибави Арамис.
— Много добре, благодаря.
— А нашият млад възпитаник?
— Раул ли?
— Да.
— Изглежда, че той е наследил ловкостта на баща си Атос и силата на опекуна си Портос.
— А по какъв случай се убедихте в това?
— Ех, боже мой, убедих се в навечерието на моето заминаване.
— Тъй ли?
— Да, на площада Грев се изпълняваше смъртна присъда; и заради нея избухна размирица. Ние се намирахме в центъра на разбунтуваната тълпа и се наложи да действуваме с шпагите; той се справи отлично.
— Охо! И какво направи? — попита Портос.
— Най-напред изхвърли през прозореца един човек, като че ли беше памучна баличка.
— Много добре! — извика Портос.
— После извади шпагата и почна да нанася удари с нея, както правехме ние в хубавите дни.
— А защо избухна размирицата? — запита Портос. Д’Артанян забеляза, че Арамис остана напълно спокоен при тоя въпрос на Портос.
— Заради двама откупчици — отговори той, като гледаше Арамис, — които обесиха по заповед на краля; те бяха двама приятели на господин Фуке.
Само леко намръщване на прелата показа, че той е чул думите на мускетаря.
— Охо! — извика Портос. — А как се казваха тия приятели на господин Фуке?
— Д’Еймери и Лиодо — отвърна д’Артанян. — Знаете ли тия имена, Арамис?
— Не — рече прелатът пренебрежително. — Струва ми се, че са имена на финансисти.
— Именно.
— О, господин Фуке е оставил да обесят приятелите му? — извика Портос.
— Защо не? — попита Арамис.
— Но струва ми се…
— Ако тия нещастници са били обесени, това е станало по заповед на краля. Впрочем господин Фуке може да управлява финансите, но няма право да се разпорежда с живота и смъртта на хората.
— Все едно — промърмори Портос, — ако бях на мястото на, господин Фуке…
Арамис разбра, че Портос щеше да каже някоя глупост. Той прекъсна разговора, като каза:
— Е, мили ми д’Артанян, стига сме говорили за другите; да поговорим за вас.
— Но за мене знаете всичко, което мога да ви кажа. Напротив, да говорим за вас, мили Арамис.
— Вече ви казах, приятелю мой, в мене не остана Арамис.
— И дори абатът д’Ербле?
— Дори той. Пред вас стои човек, когото господ е уловил за ръката и е издигнал до положение, превишаващо надеждите му.
— Господ? — попита д’Артанян.
— Да.
— Хм! Чудно. А пък ми казаха, че е господин Фуке.
— Кой ви каза това? — запита Арамис, при което въпреки всички усилия на волята си не можа да попречи на леката червенина да обагри страните му.
— Ами Базен.
— Ей че глупак!
— Не казвам, че е гениален човек, наистина; но той ми каза това и аз само повтарям думите му.
— Никога не съм виждал господин Фуке — отговори Арамис със спокоен и чист поглед на девица, която никога не е лъгала.
— Но — възрази д’Артанян — и да сте го виждали, и дори да го познавате, в това не би имало нищо лошо. Господин Фуке е прекрасен човек.
— А!
— Голям политик.
Арамис направи движение, пълно с равнодушие.
— Всемогъщ министър.
— Аз се подчинявам само на краля и на папата — забеляза Арамис.
— Хм, слушайте — каза д’Артанян с най-наивен тон, — казвам ви това, защото тук всички се кълнат в господин Фуке. Равнината е на господин Фуке; солниците, които се готвя да купя, са на господин Фуке; островът, в който Портос е станал топограф, е на господин Фуке; гарнизонът е на господин Фуке; галерите са на господин Фуке. И така, признавам си, не би ме учудило, ако се бяхте присъединили, или по-скоро ако бяхте присъединили епархията си, към господин Фуке. Той не е крал, но е също тъй могъщ владетел като краля.