Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Приятелю мой — рече д’Артанян, — моля ви се, продължавайте вашите интересни обяснения. Коя е тая голяма бяла сграда с много прозорци?
— А, това е колегията на йезуитите. Бога ми, как налучка! Виждате ли край колегията една голяма къща с камбанарийки, с кулички и в хубав готически стил, както казва това говедо Жетар?
— Да, виждам я. Е какво?
— Там живее Арамис.
— Как, не живее ли в епископството?
— Не; епископската къща е развалина. Впрочем тя е в града, а Арамис предпочита предградието. Ето защо, ви казвам, той обича Сен Патерн, защото Сен Патерн е в предградието. После в това предградие има Дори площадки за игра на май, на топка и доминикански манастир. Ей там, тоя с хубавата камбанария чак До небето.
— Много добре.
— После, виждате ли, предградието е като отделен град; то си има свои стени, кули, ровове; дори кеят стига до него и корабите спират на кея. Ако нашият малък корсарски кораб не газеше осем стъпки във водата, ние можехме да пристигнем с опънати платна чак до прозорците на Арамис.
— Портос, Портос, приятелю мой — извика д’Артанян, — вие сте кладенец на знанието, извор на остроумни и дълбоки размисли. Портос, вие не ме изненадвате вече, вие ме смайвате.
— Ето че пристигнахме — каза Портос, като обърна разговора с обикновената си скромност.
„И беше време — помисли си д’Артанян, — защото конят на Арамис се топи като леден кон.“
Почти в същия миг те влязоха в предградието; но щом извървяха стотина крачки, видяха с учудване, че улиците са покрити със зеленина и цветя.
По старите градски стени на Ван висяха най-старите и най-чудните френски килими.
От железните балкони се спускаха бели драперии, осеяни с букети.
Улиците бяха пусти; чувствуваше се, че цялото население се беше събрало на едно място.
Жалузите бяха спуснати, но прохладата все пак проникваше в къщите под решетките им, които хвърляха широки черни сенки по стените.
Внезапно, като завиха в една улица, д’Артанян и Портос чуха пеене. Празнично облечена тълпа се появи през тамянения дим, който се издигаше на синкави кълбета към небето; цели облаци от розови листенца хвърчеха до прозорците на първите етажи.
Над потока от глави се виждаха кръстове и хоругви, свещени религиозни символи.
А под кръстовете и хоругвите, сякаш защитени от тях, вървяха млади момичета с бели рокли и венци от синчец на главата.
От двете страни на улицата, затваряйки шествието, пристъпваха войниците от гарнизона с букети в дулата на пушките си и по остриетата на копията си.
Това беше черковна процесия.
Докато д’Артанян и Портос гледаха почтително, като скриваха нетърпението си, приближи се един Великолепен балдахин. Пред него вървяха сто йезуити и сто доминиканци, а отзад — два архидякони, ковчежник, изповедник и дванадесет каноници.
Един псалт с гръмовит глас — сигурно за гласа си подбран от всички псалтове във Франция, както тамбурмажорите на императорската гвардия се избираха от всички великани на империята, — един псалт, последван от четирима псалтове, които, изглежда, бяха там само за да му пригласят, пееше високо, като тресеше стъклата на прозорците.
Под балдахина се очертаваше бледо благородно лице с черни очи, черна коса, в която блестяха сребърни косми, с тънка, строго стисната уста и тясна, издадена напред брадичка. Тая глава беше увенчана с епископска митра, която придаваше на бледото лице не само величествен вид, но и израз на аскетизъм.
— Арамис! — неволно извика мускетарят, когато това гордо лице мина пред него.
Прелатът потрепера; сякаш тоя глас прозвуча за него, както гласът на спасителя за възкръсналия мъртвец.
Той вдигна големите си черни очи с дълги мигли и без колебание погледна там, откъдето беше долетяло възклицанието.
И веднага видя близо до себе си Портос и д’Артанян.
Благодарение на своята прозорливост д’Артанян също видя всичко, нищо не изпусна. Образът на прелата се запечата завинаги в паметта му.
Едно нещо порази особено д’Артанян.
Когато го забеляза, Арамис се изчерви; после веднага скри под клепачите си огъня на властния поглед и почти неуловимата приятелска нежност.
Беше очевидно, че Арамис се запита мислено:
„Защо д’Артанян е тук с Портос и защо е дошъл във Ван?“
Арамис разбра всичко, което ставаше в ума на д’Артанян, когато пренесе отново погледа си върху него и видя, че той не наведе очи.
Той познаваше тънкостта на ума и досетливостта на приятеля си; той се страхуваше да не би да издаде тайната на червенината и учудването си. Това беше същият Арамис, който вечно криеше някоя тайна.