Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
И така, за да свърши с тоя изпитателен поглед, който трябваше да се наведе на всяка цена, както на всяка цена генералът сподавя огъня на пречеща му батарея, Арамис протегна хубавата си бяла ръка, украсена с аметистов епископски пръстен, разсече въздуха със знака на кръста и благослови двамата си приятели.
Може би разсеяният мечтател д’Артанян, по начало безверник, не би се навел под тая свята благословия; но Портос видя разсеяността му, сложи приятелски ръка върху гърба на другаря си и го притисна към земята.
Д’Артанян се огъна: за малко щеше да падне по очи.
През това време Арамис отмина.
Подобно на Антей д’Артанян само се допря до земята и се обърна към Портос, готов да се скара.
Но не можеше да има никакво съмнение в намерението на добрия Херкулес: ръководеше го само чувство на религиозно благочестие.
Впрочем думите на Портос не скриваха мисълта му, а, напротив, винаги я допълваха.
— Много е мило от негова страна, че ни благослови само нас двамата — каза той. — Положително той е свят и достоен човек.
По-малко убеден от Портос, д’Артанян не отговори.
— Вижте, мили приятелю — продължи Портос, — той ни забеляза и сега не върви като преди малко, а бърза. Виждате ли как шествието удвои скоростта си? Тоя мил Арамис бърза да ни види и да ни прегърне.
— Наистина — отвърна д’Артанян високо. И съвсем ниско прибави:
— Все пак тая лисица ме забеляза и сега ще има време да се приготви да ме приеме.
Но процесията отмина; пътят се освободи. Д’Артанян и Портос тръгнаха право към епископския дворец, заобиколен от многобройна тълпа, която искаше да види връщането на прелата.
Д’Артанян забеляза, че тая тълпа се състоеше главно от граждани и военни.
По вида на тия привърженици той позна ловкостта на приятеля си.
Действително Арамис не беше от тия, които търсят безполезна популярност. Смяташе за безсмислено да бъде обичан от хора, които не му служеха за нищо.
Жени, деца, старци, тоест обикновената свита на черковните пастири, не бяха свита за него.
Десет минути след като двамата приятели прекрачиха прага на епископския дворец, Арамис се върна като победоносец; войниците му отдаваха почести като на началник; гражданите му се кланяха като на приятел и по-скоро като на покровител, отколкото като на църковен глава.
В Арамис имаше нещо от тия римски сенатори, в къщите на които винаги се трупаха просители.
Край стълбището той се съвещава половин минута с един йезуит, който, за да му говори по-доверително, мушна главата си под балдахина.
Най-после епископът влезе у дома си. Вратите се затвориха бавно след него и тълпата се разпръсна, но песните и молитвите още ечеха.
Беше великолепен ден. Към морския въздух се смесваше уханието на земята. От града лъхаше щастие, радост, сила.
Д’Артанян сякаш почувствува присъствието ¦ на невидима, всемогъща ръка, която създаваше тая сила, тая радост, това щастие и разливаше навсякъде това ухание.
„Охо! — си каза той. — Портос е надебелял, но Арамис е израсъл.“
LXXII
ВЕЛИЧИЕТО НА БАНСКИЯ ЕПИСКОП
Портос и д’Артанян влязоха в епископския дворец през специална врата, известна само на вътрешните хора.
От само себе си се разбира, че Портос беше водач на д’Артанян. Достойният барон се чувствуваше навсякъде като у дома си. Между това, било по мълчаливо съгласие да уважава светостта на Арамис, било по навик да уважава всичко, което му се струваше значително, навик, създал от него образцов воин, Портос се Държеше сдържано у негово преосвещенство ванския епископ. Д’Артанян видя най-напред тая сдържаност в начина, по който баронът говореше с лакеите и сътрапезниците.
Все пак тая сдържаност не пречеше на Портос да задава въпроси. Той поразпита.
Двамата приятели узнаха, че негово високопреосвещенство отишъл в покоите си и че се готвел да се яви в по-скромен вид.
Действително след четвърт час, през който д’Артанян и Портос се гледаха един друг и въртяха палците си ту на една, ту на друга страна, една врата на залата се отвори и негово преосвещенство се появи в непарадно облекло на прелат.
Арамис вървеше с високо вдигната глава, като човек, навикнал да командува; сукненото му виолетово расо беше приповдигнато от единия край, за да не се влачи, а юмрукът му беше опрян на хълбока.
Освен това той не беше обръснал тънките си мустачки и островърхата брадичка — по модата от времето на Луи XIII.
Когато той влезе, в стаята се разнесе нежна миризма на парфюм, която никога не се изменя у елегантните хора и у жените от висшия свят, като по тоя начин се създава впечатление, че това благоухание е присъщо на тях самите.