Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Портос извади и другия си крак извън леглото.
— Абсолютно необходимо ли е да замина? — попита той.
— Абсолютно.
Портос се изправи на краката си; подът и стените затрепераха от тежките му стъпки.
— Шт, за бога, мили ми Портос! — каза Арамис. — Ще събудите някого.
— А, вярно — отговори Портос с гръмовит глас, — забравих; но бъдете спокоен, ще внимавам.
И като каза това, той изпусна колана с шпагата си, пистолетите си и една кесия, монетите на която шумно се изсипаха и с дрънкане се затъркаляха.
От тоя шум кръвта на Арамис закипя, а Портос се засмя гръмотевично.
— Чудна работа! — рече той със същия глас.
— По-тихо, Портос, по-тихо!
— Наистина…
И действително сниши гласа си с половин тон.
— Та исках да кажа — продължи Портос: — чудна работа, човек най-много се бави, когато иска да бърза, и най-много вдига шум, когато иска да мълчи.
— Да, така е. Но хайде Да опровергаем тая мисъл, Портос: да бързаме и да мълчим.
— Виждате, че се старая — каза Портос, като обуваше панталоните си.
— Много добре.
— Значи е бързо?
— Повече от бързо, важно е, Портос.
— Охо!
— Д’Артанян ви разпитва, нали?
— Мене?
— Да, в Бел Ил?
— Съвсем не.
— Сигурен ли сте, Портос?
— Бога ми!
— Не може да бъде. Спомнете си добре.
— Попита ме какво правя; аз отговорих: „Занимавам се с топография“. Исках да кажа друга дума, която ти употреби един ден.
— Кастраметация?
— Да, да; но не можах да си я спомня.
— Толкова по-добре. За какво още ви пита?
— Кой е господин Жетар.
— И още?
— Кой е господин Жюпене.
— Не видя ли случайно плана на укрепленията ни?
— Видя.
— Ай да му се не види!
— Но бъдете спокоен, аз изтрих с гума писаното от вас. Невъзможно е да заподозре, че сте ми дали някакъв съвет в тая работа.
— Нашият приятел има добри очи.
— От какво се страхувате?
— Страхувам се, че всичко е разкрито, Портос; и така, трябва да се предотврати голямо нещастие. Заповядах на моите хора да затворят всички врати. Д’Артанян няма да бъде пуснат до разсъмване. Конят ви е оседлан; вие ще стигнете до първата смяна на коне; в пет часа сутринта ще сте изминали петнадесет левги. Елате.
Арамис облече Портос с такава бързина, с каквато би го направил най-ловкият камердинер. Полусмутен, полузамаян, Портос не го спираше и просто не знаеше как да се извини.
Най-после той беше готов. Арамис го улови за ръката и го изведе, като го караше да стъпва предпазливо върху всяко стъпало на стълбата, като не му позволяваше да се блъска в рамките на вратите, като го обръщаше ту на една, ту на друга страна, сякаш той, Арамис, беше великанът, а Портос — джуджето.
Духът управляваше материята.
Действително един напълно оседлан кон чакаше на двора.
Портос се метна на седлото.
Тогава Арамис сам улови коня за юздата и го поведе по тора, разхвърлян из целия двор, за да заглуши шума. В същото време той стискаше ноздрите на коня, за да не зацвили…
После, когато стигнаха до външната врата, привлече към себе си Портос, който се готвеше да тръгне, без дори да запита защо заминава.
— Сега, приятелю Портос — каза му епископът на ухото, — сега не спирайте до Париж; яжте на коня, пийте на коня, спете на коня, но не губете нито минута.
— Разбрано; няма спиране.
— Предайте това писмо лично на господин Фуке на всяка цена; той трябва да го получи утре до пладне.
— Ще го получи.
— И мислете за едно, мили приятелю.
— За какво?
— Че ви чака указът за херцог и пер.
— Охо! — рече Портос с блестящи очи. — В такъв случай ще ида за двадесет и четири часа.
— Постарайте се.
— Тогава пуснете юздата… И напред, Голиат!
Арамис пусна не юздата, а ноздрите на коня. Портос пришпори Голиат и бесният кон тръгна от място в галоп.
Той го проследи с очи, докато се скри в мрака; после, когато го изгуби от погледа си, се върна в двора.
Нищо не се беше помръднало у д’Артанян.
Слугата, които стоеше на пост пред вратата му, не беше видял никаква светлина, не беше чул никакъв звук.
Арамис затвори предпазливо вратата, изпрати слугата да спи и сам си легна.
Действително д’Артанян не подозираше нищо; ето защо той си помисли, че е спечелил победа, когато сутринта се събуди към четири часа и половина.
Той изтича по риза да погледне през прозореца.
Прозорецът гледаше към двора. Разсъмваше се.
Дворът беше пуст; дори кокошките не бяха още слезли от прътите, на които спяха.
Не се виждаше нито един слуга.
„Добре, пълна тишина — каза си д’Артанян. — Няма значение, аз съм се събудил пръв в цялата къща. Да се облечем; та това ще стане веднага.“