Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Госпожа Анан я изгледа накриво, след което изсумтя и поклати глава. След като всичко това свършеше, реши Нинив, тя сама щеше да завлече ханджийката в палата, ако се наложеше, и да накара другите Сестри да я признаят в присъствието на госпожа Анан.
Толкова рано дворът пред конюшнята беше пуст, с изключение на едно хлапе, което разнасяше пълно ведро и плискаше вода да навлажни утъпканата земя, за да не се вдига прахоляк. Боядисаната в бяло врата беше широко разтворена и пред нея имаше количка с вила за събиране на тор, оставена отгоре й. Отвътре излизаха някакви звуци като от настъпена огромна жаба. Нинив реши, че сигурно някой мъж се е разпял. Дали щяха да пътуват с коне? Дори едно кратко пътуване нямаше да е много приятно; бяха излезли само да прекосят площада и смятаха да се върнат преди слънцето да се е вдигнало много високо, затова не си бяха взели нито шапки, нито слънчобрани, нито дори перелини.
Госпожа Анан обаче ги поведе през двора и после по един тесен проход между конюшнята и една висока стена, над която стърчаха дървета с посърнали листа. Нечия градина, несъмнено. Малка дъсчена вратичка в края на прохода ги изведе в някаква уличка, толкова тясна, че утринното зарево все още не я беше огряло.
— А сега, рожби мили, да се държите до мен, и внимавайте — каза им ханджийката, докато надничаше по сумрачната уличка. — Загубите ли ми се, заклевам се, че лично ще ида в палата да ви издам.
Нинив я последва, стиснала плитката си с две ръце, за да не посегне към гърлото на Анан. Дощя й се най-после да й побелее някой и друг косъм по главата! Най-напред другите Айез Седай, после Морския народ — Светлина, за тях дори не й се мислеше, а сега и някаква проста ханджийка! Никой не те взима на сериозно, докато не ти се прошари косата; дори неостаряващото айезседайско лице според нея не вършеше същата работа.
— Значи така — промълви тихо Елейн. Гледаше право напред. Тихо, но хладно. Толкова хладно, че чак студено. Тя умееше да нацепи човек на трески, без тонът й изобщо да се сгорещи — нещо, заради което Нинив й се възхищаваше. Обикновено. Точно сега обаче това умение на Елейн я караше да й се доще да й откъсне ушите. — Значи ние с теб сега можехме да сме си в палата, да си пием чай от боровинки и да си почиваме, докато чакаме господин Каутон да си премести багажа. Може би Авиенда и Биргит щяха да се върнат с нещо полезно. Най-сетне, можехме да обсъдим какво точно ще правим с този мъж. Дали просто да вървим след него из улиците на Рахад и да чакаме да видим какво ще стане, или да го вкараме с нас в някоя от сградите, която прилича на онази, или да го оставим той да избере? Сигурно имаше поне сто полезни начина да се използва тази сутрин, включително да решим дали е безопасно да се върнем при Егвийн — изобщо — след сделката, която ни изнуди да направим Морския народ. Рано или късно и това трябва да обсъдим; това, че го отлагаме, няма да помогне. Но вместо всичко това ето, че сме навън, отиваме кой знае къде, ще мижим на слънцето през целия път, ако продължаваме така, и защо? За да отидем на гости на някакви си жени, които хранят бегълки от Кулата. Аз лично не държа много-много да хващам бегълки нито точно тази сутрин, нито никоя. Но съм сигурна, че можеш да ми обясниш така, че да го разбера. Наистина много държа да го разбера, Нинив. Не ми харесва мисълта, че ще трябва да те ритам през целия Мол Хара заради едното нищо.
Нинив сви вежди. Да я ритала? Елейн май наистина бе започнала да освирепява, откакто прекарваше толкова време с Авиенда. Някой трябваше добре да ги напляска двете, че да им дойде умът в главата.
— Слънцето все още не се е вдигнало толкова, че да ни кара да мижим — измърмори тя. Но скоро щеше да се вдигне, за съжаление. — Помисли, Елейн. Петдесет жени, които могат да преливат, помагащи на дивачки и на жени, прогонени от Кулата. — Понякога се чувстваше гузна, когато използваше израза „дивачки“; в устата на повечето Айез Седай това звучеше като обида, но тя смяташе да направи така, че един ден да ги накара да го изричат с гордост. — А пък и тя ги нарече „Кръга“. Това съвсем не ми звучи просто като група приятелки. По-скоро ми прилича на нещо организирано.
Уличката се виеше между високи стени с олющената бяла мазилка. От време на време госпожа Анан се озърташе през рамо, за да се увери, че я следват. Нинив й отвръщаше с усмивки и кимания, за да я увери колко нетърпеливи са да отидат там, където ги води.