Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Не, не, не в онази пещера — намеси се Анди. — Там има прекалено много гласове. Ще изплашат децата! И още как!
DNF-44821-V-63, робот-вестоносец. Вестоносец. Джейк можеше да обвини Слайтман в предателство, но как би могъл някой да обвинява Анди? Той правеше онова, за което бе предназначен, и то беше щамповано на гърдите му. Отговорът бе под носа им. О, богове!
Междувременно бащата на Бени продължаваше да докладва на Финли О’Тего, който се намираше в Алгъл Сиенто, където и да беше това.
— Мината, която ни показа на картата на Тавъри, е „Глория“ и се намира само на два километра от Пещерата на гласовете. Този негодник обаче е триг. Може ли още едно предположение?
— ДА.
— Дерето, което води към мина „Глория“, се разклонява на юг на около половин километър преди нея. Това разклонение води до друга мина — „Редбърд две“. Техният дин разправя на всички, че смята да скрие децата в „Глория“, и мисля, че ще каже така и на събранието в края на тази седмица. Там смята да посрещне Вълците. Аз обаче подозирам, че ще ги скрие в „Редбърд“. Ще сложи Сестрите на Оризия да ги пазят и изобщо не подценявайте тези жени.
— КОЛКО?
— Мисля, че пет, ако вземе и Сейъри Адамс. Освен това неколцина мъже с ба. Ще прати и мургавелката да хвърля чиния, да знаете; чух, че била добра. Може би най-добра от всички. И в двата случая обаче вече знаем къде ще бъдат децата. Голяма грешка е да ги скрие на такова място, но той не подозира. Опасен е, но е остарял и мисленето му е закостеняло. Вероятно тази стратегия му е помогнала вече веднъж.
Да, разбира се. В Айболт Каньон срещу войниците на Латиго.
— Важното е да разберем къде ще бъдат той, младежът и момчето, когато дойдат Вълците. Може да съобщи на събранието, но дори да не го направи, по-късно ще каже на Айзенхарт.
— ИЛИ НА ОВЪРХОЛСЪР?
— Не. Айзенхарт е на негова страна. Овърхолсър — не.
— ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕШ КЪДЕ ЩЕ БЪДАТ.
— Знам. С Анди ще разберем и тогава пак ще дойдем на това прокълнато място. С това, кълна се в Исус Човека и Господарката Оризия, ще съм изпълнил дълга си. Може ли сега да се махаме?
— Един момент, сай — каза Анди. — Аз също трябва да докладвам.
Последва ново пронизително пищене. Джейк стисна зъби и накрая то спря. Финли О’Тего се изключи.
— Свършихме ли? — попита Слайтман. — Освен, ако не искаш да останеш.
— Нещо не ти ли се струва променено тук? — попита внезапно бащата на Бени и Джейк застина.
— Не — отвърна Анди, — но много уважавам човешката интуиция. Имаш ли някакво предчувствие, сай?
Последва кратка пауза. На Джейк тя му се стори цяла вечност. Докато чакаше, силно притискаше главата на Ко до крака си.
— Не — каза накрая Слайтман. — Сигурно съм прекалено нервен. Господи, как искам това да свърши! Отвратително е!
— Постъпваш правилно, сай — успокои го Анди и съчувственият му тон накара Джейк да стисне зъби. — Всъщност нямаш избор. Не си виновен, че си баща на единствения самотен близнак в Кала Брин Стърджис. Знам една песен, в която се разправя точно за това. Ако искаш, мога…
— Млъквай! — изписка задавено Слайтман. — Млъквай, дяволска тенекийо! Продадох ти проклетата си душа, това не ти ли стига? Трябва ли да ми досаждаш с глупостите си?
— Ако съм те обидил, моля за прошка от дълбините на хипотетичното си сърце.
Анди звучеше искрено. Смирено. Джейк обаче не се съмняваше, че очите му проблесват в безмълвен синкав кикот.
Заговорниците излязоха. Последва странна, безсмислена мелодия от високоговорителите (безсмислена поне за Джейк), после настъпи тишина. Той изчака достатъчно, за да им даде време да открият понито му, да се върнат, да го намерят и да го убият. След като преброи до сто и двайсет и Коганът остана празен, той се изправи (притокът на адреналин в тялото му го караше да се чувства като старец) и се върна в контролната зала. В този момент активираните със сензор за движение лампи навън изгаснаха. На монитора, показващ върха на възвишението, двамата скорошни посетители на Когана тъкмо минаваха между бодливците. Този път кактусите не помръднаха. Явно се бяха поучили. Джейк загледа отдалечаващите се Слайтман и Анди и разликата в ръста им го накара да се усмихне мрачно. Когато видеше такива Крачун и Малчо на улицата, баща му казваше: „Вкарайте ги в някой водевил.“ Това бе най-близкото подобие на шега, на което Елмър Чеймбърс беше способен.
Когато двамата посетители изчезнаха от екрана, Джейк огледа пода. Нямаше прах, разбира се. Нито прах, нито следи. Трябваше да провери това със самото си идване. Роланд със сигурност щеше да постъпи така. Роланд щеше да види всичко.