Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Къде сме? — попита Хадли-Брайт.

— В Америка — отвърна Стрейндж. После поясни: — На картите изглежда толкова пуста.

— Мили Боже! Но това не облекчава положението ни! Забравихте ли, че съвсем наскоро подписахме мирен договор с Америка? Нищо няма да предизвика по-голямо неудоволствие у американците от появата на европейски град на тяхна земя!

— О, вероятно! Но няма защо да се тревожите, уверявам ви. Ние сме далеч от Вашингтон или Ню Орлиънс, или което и да било място, където са се водили битки. Бих казал, на стотици мили оттам. Поне… тоест не съм съвсем сигурен. Мислите ли, че има значение?99

Хадли-Брайт изскочи навън да търси херцога, за да му каже, че противно на очакванията му французите са в Белгия, но той, херцогът, вече не е Негово сиятелство (който в този момент пиеше чай с неколцина британски политици и белгийски графини) посрещна новината с обичайната си невъзмутимост. Но след половин час се появи в хотела на Стрейндж заедно с главния интендант полковник Де Ланси. Той впери поглед във видението в сребърния съд и се намръщи.

— Боже, Наполеон ме изигра! — кресна той. — Де Ланси, разпратете заповедите ми по най-бързия начин. Трябва да съберем армията при Катр Бра.

Бедният полковник Де Ланси се смути.

— Но как ще доставим заповедите до офицерите, когато между нас е целият Атлантически океан? — попита той.

— О! — възкликна Негово сиятелство. — Мистър Стрейндж ще се погрижи за това — погледът му бе привлечен от нещо отвън. Под прозореца минаха четирима конници. Те имаха осанки на крале и изражения на императори. Кожата им беше с цвят на махагон, дългите им коси бяха лъскави и черни като гарваново крило. Конниците бяха облечени в кожи и носеха украшения от пера. Всеки от тях имаше пушка в кожен калъф, страховито на вид копие (също цялото в пера) и лък.

— О, Де Ланси! Изпратете някого да попита онези господа дали са съгласни да се бият утре. Струва ми се, че биха свършили добра работа.

Близо час по-късно в град Ат на двадесет мили от Брюксел (или по-скоро на двадесет мили от мястото, където обикновено се намираше Брюксел) един сладкар извади тава с кексчета от пещта. След като кексчетата изстинаха, той взе розова глазура и написа по една буква на всяко от тях — нещо, което не беше правил никога досега. Жена му (която не знаеше и дума английски) нареди кексчетата на дървен поднос и ги даде на помощник-сладкаря. Помощник-сладкарят ги занесе в щаба на съюзническата армия в града, където сър Хенри Клинтън издаваше заповеди на офицерите си. Помощник-сладкарят предложи кексчета на сър Хенри. Сър Хенри си взе едно и понечи да го поднесе към устата си, когато майор Норкът от 95-и артилерийски полк нададе възглас на учудване. Пред тях с розова глазура върху кексчетата беше написано съобщение от Уелингтън, в което Негово сиятелство заповядваше на сър Хенри да премести 2-ра пехотна дивизия към Катр Бра по най-бързия възможен начин. Сър Хенри вдигна глава стъписан. Помощник-сладкарят широко му се усмихна.