Шутът на кралицата

— Държавна измяна е да правиш такива неща — отбеляза той тихо, с дружелюбен тон. — Едно такова писмо би било доказателство за измяната ти. Току-що измъкнахме семейството си от Тауър, Ейми, не ни хвърляй обратно вътре.

Тя прехапа устна и руменината нахлу в бузите й.

— Във всеки случай твоята блудница няма да остане тук с мен!

Робърт въздъхна и погледна през коридора към мен.

— Аз нямам блудница тук — каза той със сдържано търпение. — Трудно може да се каже дори, че имам съпруга тук, както добре знаеш. Тази почтена дама, госпожа Карпентър, ще остане тук, докато я повикам да работи за мен в двора.

Ейми Дъдли нададе лек яростен писък, а после затисна устата си с ръка.

— Наричаш това, което тя върши, „работа“?

— Да — каза той тихо. — Както казах. Ще изпратя да я повикат. И ще дойда да те посетя отново — той сниши глас и заговори внимателно. — И ще се моля заради теб и заради себе си, когато те видя отново да бъдеш спокойна. Това не е начин да подобрим отношенията си, Ейми. Не бива да се държиш като луда.

— Не съм луда — изсъска тя. — Ядосана съм. Ядосана съм на теб.

Той кимна: не желаеше да спори с нея, и явно за него и без друго нямаше значение как предпочита да нарича тя своето състояние.

— Тогава ще се моля да си възвърнеш не здравия разум, а доброто настроение — каза той. Тръгна към предната врата, където го чакаше конят му.

Лейди Дъдли не обърна никакво внимание на Джон Дий, когато мина покрай нея, макар че той спря и се поклони, невъзмутим както винаги. Когато и двамата излязоха, тя сякаш внезапно осъзна, че след миг ще бъде късно, и забърза навън след тях към горната площадка на стълбите. Разтвори широко големите двойни врати и светлината на зимното слънце плисна в тъмния коридор. Бях заслепена и притворих очи, виждайки я като сянка на върха на стълбите. За миг ми се стори, че тя не стои върху широко каменно стъпало, а на самия остър като нож ръб между живота и смъртта, пристъпих напред и протегнах ръка да я задържа. При докосването ми тя се извъртя рязко и щеше да падне по каменните стъпала, ако Джон Дий не я беше хванал за ръката и не я беше задържал.

— Не ме докосвай! — изсъска тя. — Не смей да ме докосваш!

— Стори ми се, че видях…

Джон Дий я пусна и ме погледна внимателно.

— Какво видя, Хана?

Поклатих глава. Дори когато той бързо ме дръпна настрани, където почти не можеха да ни чуят, не му описах видяното.

— Твърде неясно е — казах. — Съжалявам. Сякаш тя се крепеше на самия ръб на нещо, и можеше да падне, а после едва не падна. Няма значение.

Той кимна.

— Когато дойдеш в двора, ще опитаме отново — каза. — Мисля, че още имаш дарбата си, Хана. Мисля, че ангелите още ти говорят. Само притъпените ни чувства на смъртни хора ни пречат да ги чуем.

— Бавите негова светлост — каза му рязко лейди Дъдли.

Джон Дий погледна надолу към стълбите, където лорд Робърт тъкмо се мяташе върху седлото.