Господарят на войната

— Не, господарю — казах аз, — имам пред вид моята клетва към Сенсъм.

— Господарят на мишките ще те забрави — презрително заяви Артур.

— Той нищо не забравя, господарю.

— Тогава ще трябва да променим начина му на мислене — отсече Атрур, — защото аз не мога да си представя, че ще остарея без теб.

— Нито пък аз без теб, господарю.

— Значи ще се скрием някъде, ти и аз, и хората ще се питат: „Къде е Артур?“ „Къде е Дерфел?“ и „Къде е Галахад“ „А Сийнуин“. И никой няма да знае, защото ние ще сме скрили под брезовите дръвчета край морето.

Той се засмя, но тази мечта изглеждаше вече толкова реална и близка, че надеждата му даваше криле през последните километри на дългото ни пътуване.

Вървяхме четири денонощия, но накрая стигнахме до южното крайбрежие на Думнония. Заобиколихме големите мочурища и от хребета на един висок хълм видяхме океана. Спряхме на билото за малко, а вечерните лъчи на слънцето галеха раменете ни и осветяваха широката речна долина, която докосваше морето под нас. Това беше Камлан.

Бях ходил там и друг път. Това е южната област отвъд думнонския град Иска, където местните хора татуират лицата си в синьо. Когато за първи път ходих там, бях на служба при лорд Оуейн. Той именно ни накара да участваме в клането сред високите пустеещи земи. Години по-късно минах край този хълм, когато заедно с Артур се опитахме да спасим живота на Тристан, но опитът ни не успя и Тристан загина. Сега се връщах за трети път по тези места. И този край, като всяко място в Британия, което познавах, беше прекрасен, макар че за мен той бе свързан със спомени за убийства, и знаех, че ще се радвам, когато остане далеч зад лодката на Кадуг.