Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Никога не съм виждал буря да се придвижва толкова бързо! — викна ми Балиг. Нищо чудно. Това не беше обикновена буря, а бяс, предизвикан от смъртта на един друид и светът пищеше в ушите ни, завихрил въздух и море, докато нашата скърцаща лодка се издигаше и падаше сред бушуващите вълни. Между дъските на лодката се процеждаше вода, но ние бързо я изгребвахме.
После видях първите останки от разбита лодка на гребена на една вълна, миг по-късно зърнах плуващ човек. Той се опита да ни извика, но морето го издърпа в дълбините си. Вълните унищожаваха флотата на Артур. Понякога внезапната буря утихваше и небето за миг се прочистваше, и тогава виждахме други лодки, в които мъжете неистово изгребваха водата, но бордът едва се виждаше над нивото на разпененото море, после бурята отново ни заслепяваше, и когато накрая затихна край нас не се виждаше нито една лодка, само плаващи дъски. Флотата на Артур, лодка по лодка, бе потопена, а неговите хора — мъже и жени се бяха удавили. Мъжете, облекли ризниците си, бяха умрели най-бързо.
И през цялото време, точно зад подмятаните от морето останки от нашето платно, което се влачеше зад лодката ни, се носеше тялото на Мерлин. Той се появи след като хвърлихме платното зад борда и остана с нас. От време на време го виждах в бялата му дреха, понесен от някоя вълна, после изчезваше и пак се появяваше, издигнат на следващия гребен. Веднъж като че ли той повдигна глава от водата и тогава видях раната на гърлото му, която бе измита и побеляла от морската вода. Зяпаше ни с празните си очни ябълки, после водата го потопи и аз докоснах главата на един железен пирон, забит в ахтерщевена и помолих Манауидан да прибере друида на дъното на морето. Вземи го, молех се аз, и изпрати душата му в Отвъдния свят. Но всеки път като погледнех назад, той си стоеше все там, бялата му коса, пръсната около главата, подмятан от бурното море.
Мерлин беше там, но други лодки нямаше. Вглеждахме се през дъжда и гейзерите от разбиващите се в нас вълни, но виждахме само тъмно почерняло небе; сиво, мръснобяло море, останки от разбити лодки и Мерлин, винаги Мерлин, и аз си мисля, че той ни закриляше, не защото искаше да оцелеем, а защото Нимю още не бе свършила с нас. Нашата лодка носеше онова, което тя искаше най-много на света, затова нашата лодка, единствено тя, трябваше да бъде спасена от прегръдката на Манауидан.
Мерлин не изчезна, докато самата буря не утихна съвсем. Видях за последен път лицето му и после той просто потъна. За миг бе бяло очертание с разперени ръце в зеленото сърце на една вълна и после изчезна. И щом изчезна вятърът загуби яростната си злоба и дъждът спря.
Морето продължаваше да ни подхвърля, но въздухът се изчисти, а черните облаци станаха сиви, после побеляха, а около нас нямаше нищо друго освен пусто море. Нашата лодка бе единствената оцеляла от флотилията на Артур, който се вглеждаше в сивите вълни със сълзи на очи. Хората му бяха отишли при Манауидан, всичките, всичките негови смели мъже, с изключение на нас. Бе изчезнала цялата му войска.
И бяхме сами.
Изтеглихме мачтата и останките от платното и после през целия дълъг ден гребахме. Всички мъже, с изключение на мен, разраниха ръцете си от греблата, дори и аз се опитах да греба, но установих, че с единствената си здрава ръка не мога да се справя с греблото, така че трябваше да седя и да гледам как се придвижвахме на юг през набразденото море. Вечерта килът на лодката задра в пясък и ние с мъка се добрахме до брега, понесли малкото останало от нашия багаж в лодката.
Спахме сред дюните, а на сутринта изчистихме солта от оръжията си и преброихме монетите, които все още имахме. Балиг и неговият сакс останаха при лодката си, твърдейки че ще успеят да я оправят. Дадох му последната си златна монета, прегърнах го и после тръгнах след Артур на юг.
Натъкнахме се на замък сред крайбрежните хълмове, а господарят на замъка се оказа привърженик на Артур. Той ни даде оседлан кон и две мулета. Опитахме се да му дадем злато, но той не прие.
— Бих искал да ви дам копиеносци, но уви, нямам — вдигна той рамене. Замъкът му беше беден, и вече ни беше дал дори повече отколкото можеше да си позволи. Ядохме от храната му, изсушихме си дрехите край огъня му и после седнахме с Артур под цъфналите ябълки в неговата овощна градина.
— Сега не можем да се бием с Мордред — мрачно каза Артур. Войската на Мордред наброяваше най-малко триста и петдесет копиеносци, а и последователите на Нимю щяха да го подкрепят, докато преследваше нас. Пък хората на Сеграмор бяха по-малко от двеста души. Войната бе загубена дори преди да е започнала.