Господарят на войната

— Отиваме в Камлан — казах аз, — и там ще потърсим Кадуг лодкаря.

Артур ме погледна, изненадан от уверения ми тон.

— Кадуг ли?

— Това е план на Мерлин, господарю, той ми каза. Каза, че това е последният му подарък за теб.

Артур затвори очи. Мислеше за Мерлин и за миг-два си помислих, че няма да успее да задържи сълзите си, но той се тръсна глава и отвори очи.

— Тогава значи към Камлан.

Ейниън, синът на Кълхуч, взе оседлания кон и тръгна на изток да търси Сеграмор. Носеше нови разпореждания, според които Сеграмор трябваше да намери лодки и да тръгне на юг през морето към Арморика. Ейниън щеше да каже на нумидиеца, че ние ще си потърсим лодка в Камлан и ще се срещнем с него на брослиандския бряг. Нямаше да има битка срещу Мордред, нито щяхме да провъзгласим нов крал в Каер Кадарн, просто щяхме позорно да избягаме отвъд морето.

След като Ейниън тръгна, ние сложихме Артур-бач и малката Серен върху едното муле, а върху другото струпахме въоръжението си и тръгнахме на юг. Артур знаеше, че Мордред сигурно вече беше открил бягството ни от Силурия и думнонската войска бе тръгнала по петите ни. Без съмнение с него щеше да тръгне и ордата на Нимю. При това те щяха да използват твърдите римски пътища, а ние трябваше да изминем километри през планинска местност. Затова тръгнахме с бърз ход.

Или поне се опитахме да вървим бързо, но склоновете бяха стръмни, пътят бе дълъг, Сийнуин бе още слаба, мулетата бяха бавни, а Кълхуч куцаше още от онази отдавна отминала битка срещу Аел при Лондон. Пътуването беше бавно, но Артур изглежда се бе примирил вече със съдбата си.

— Мордред няма да знае къде да ни търси — успокояваше ни той.

— Нимю може и да знае — обадих се аз. — Кой знае какво е успяла да измъкне от Мерлин накрая?

Артур не отговори. Вървяхме през гора, изпъстрена от сини камбанки и покрити с меки тазгодишни листа.

— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита след малко Артур. — Трябва да намеря някой дълбок кладенец и да хвърля Екскалибур в дълбините му и после да го затрупам с камъни, та никой никога да не може да го намери чак до края на света.

— И защо не го направиш, господарю?

Той се усмихна и докосна дръжката на меча.

— Свикнал съм с него вече. Ще го задържа докато ми трябва. Ала наложи ли се, ще го скрия. Но още не. — Артур повървя замислен. — Сърдиш ли ми се? — попита след дълга пауза той.

— На теб ли? Защо?

Той махна с ръка сякаш да обгърне цяла Думнония, цялата тази тъжна страна, потънала в цвят и нова зеленина в онази пролетна утрин.

— Ако бях останал, Дерфел, — каза той, — ако бях отказал да предам властта на Мордред, това нямаше да се случи.