Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Ако не ми е съдено да бъда крал — каза Гуидър, — така да бъде.
— Съдбата е неумолима — казах аз. Той ме погледна озадачен и аз се усмихнах. — Това беше един от любимите изрази на Мерлин. Както и „Не ставай смешен, Дерфел!“. За него винаги бях смешен.
— Сигурен съм, че всъщност не си му бил смешен — каза Гуидър.
— За него всички ние бяхме смешни. Може би с изключение на Нимю и Моргана. Ние останалите просто не бяхме достатъчно умни. Вероятно това не се отнася до майка ти, но те двамата никога не са били всъщност приятели.
— Жалко, че не го познавах по-отблизо.
— Все пак когато остарееш, Гуидър, ще можеш да казваш на хората, че си виждал Мерлин.
— Никой няма да ми повярва.
— Вероятно не — казах аз. — А докато ти остарееш, те ще са измислили нови истории за него. И за баща ти също.
Хвърлих една мидена черупка срещу укрепителния насип. От далечния край на езерото се чуваха силните гласове на монотонно пеещи мъже и аз разбрах, че „Придуен“ бе потеглила към водата. Още малко остана, казах си аз, още малко.
— Може би никой никога няма да узнае истината — обърнах се аз отново към Гуидър.
— Коя истина?
— За баща ти, за Мерлин.
Вече имаше песни, които приписваха победата при Минид Бадън на Мюриг, не на някой друг, а точно на него, имаше и много песни които величаеха Ланселот повече от Артур. Потърсих с поглед Талиезин и се зачудих дали той би поправил тези песни. Сутринта менестрелът ни беше предупредил, че няма намерение да прекосява морето с нас, а ще се върне в Силурия или ще отиде в Поуис. Според мен Талиезин бе дошъл с нас чак до тук само, за да може да поговори с Артур и така да научи от него самия историята на неговия живот. Или пък Талиезин бе видял бъдещето и бе дошъл да гледа как точно ще се развият събитията. Но каквито и да бяха причините, сега менестрелът говореше с Артур. Изведнъж Артур стана и забърза надолу към брега на морето-езеро. Стоя там дълго загледан на север. След това внезапно се обърна и изтича до най-близката дюна. Изкачи се на върха й, обърна се и пак се вторачи на север.
— Дерфел! — викна Артур, — Дерфел!
Аз се смъкнах по укрепителния насип, бързо прекосих пясъка и се покатерих по дюната.
— Какво виждаш? — попита ме Артур.
Вгледах се на север, отвъд искрящото море-езеро. Видях „Придуен“ преодоляла половината разстояние до водата, видях огньовете, където се добиваше сол и се сушеше дневния улов, видях и няколко рибарски мрежи да висят на забити в земята колове и тогава видях конниците.
Блесна слънчев лъч, отразен от връх на копие, после друг, и изведнъж различих двайсетина, ако не и повече, мъже, да крачат с тежки стъпки по пътя, който водеше право към брега на морето-езеро.
— Скрийте се! — викна Артур и ние се смъкнахме надолу по дюната, грабнахме Серен и Артур-бач и клекнахме като престъпници от вътрешната страна на разпадащия се укрепителен вал.
— Сигурно са ни видели, господарю — казах аз.
— Може и да не са.
— Колко са? — попита Кълхуч.
— Двайсет? — предположи Артур, — Трийсет? Може и повече. Излизаха от някаква горичка. Там може да има още сто.
Дочух тих стържещ звук и се обърнах — Кълхуч бе извадил меча си и сега се захили срещу мен.
— Не ми пука дали са двама или двеста, Дерфел, няма да им дам да ми отрежат брадата.
— Защо им е притрябвала твоята брада? — попита Галахад. — Такова смрадливо нещо, пълно с бълхи?
Кълхуч се засмя. Той обичаше да се заяжда с Галахад и се наслаждаваше на закачките на Галахад към него. Все още обмисляше отговора си, когато Артур предпазливо подаде глава над укреплението и се вгледа в мястото, където щяха да се появят приближаващите копиеносци. Стоеше тих и неподвижен, и това ни накара и ние да замрем, после изведнъж той се изправи и махна с ръка.