Господарят на войната

Аз се засмях. Дори сега на него му се искаше единствено да си има замък, малко земя и приятели край него — цял живот е искал само това. Никога не бе обичал дворците, нито изпитваше удоволствие от властта, макар че му харесваше да воюва. Опитваше се да отрича тази своя слабост, но беше добър в битка и с бърза мисъл, което го правеше смъртоносен воин. Той се беше прославил именно като воин, и именно тази слава му беше помогнала да обедини бритите и да разгроми саксите, но след това нежеланието му да упражнява кралска власт и упоритата му вяра във вродената доброта на човека, както и непоклатимото му убеждение в светостта на клетвите позволи на по-слаби и недостойни хора да разрушат всичко постигнато от него.

— Дървен замък — каза той замечтано, — със засводена колонада, обърната към морето. Гуинивиър обожава морето. Земята се спуска в лек наклон на юг към пясъчния бряг, и ние можем да си направим замъка точно над плажа, така че цял ден и цяла нощ да можем да слушаме как вълните се разливат по пясъка. А зад замъка — продължи той, — ще построя нова ковачница.

— За да можеш да измъчваш метала, колкото си искаш, а? — попитах аз.

— Ars longa — безгрижно каза той — vita brevis.

— Това латински ли е? — попитах аз. Той кимна.

— Изкуството е дълго, животът къс. Аз ще се усъвършенствам, Дерфел. Грешката ми е, че съм нетърпелив. Виждам формата на метала, която искам, и бързам, но желязото не иска да бърза. — Артур докосна превързаната ми ръка. — Ние с теб, Дерфел, имаме още много години пред нас.

— Надявам се, господарю.

— Години, години — уверено повтори той, — да остареем и да слушаме песни и да разказваме истории.

— И да мечтаем за Британия, може би?

— Ние й служихме добре — каза Артур, — сега ще трябва тя сама да служи на себе си.

— А ако саксите се върнат — попитах аз, — и хората те повикат отново, ще се отидеш ли?

Той се усмихна.

— Бих се върнал, за да дам трона на Гуидър, но иначе ще окача Екскалибур на най-високата подпокривна греда на моя висок замък, Дерфел, и ще оставя паяците да я покрият с паяжини. Ще се радвам на морето, ще си стопанисвам земята и ще гледам как растат внуците ми. Ние с теб си свършихме работата, приятелю. Изпълнихме клетвите си.

— Да, с изключение на една — казах аз.

Той рязко се извърна към мен.

— Имаш пред вид моята клетва към Бан ли?

Бях забравил тази клетва, единствената, която Артур не можа да изпълни, и това никога не престана да му тежи на съвестта. Кралството на Бан, Беноик, бе превзето от франките и въпреки, че Артур изпрати тогава хора да се бият за Беноик, самият той самият не отиде. Но това бе толкова отдавна, и лично аз никога не съм обвинявал Артур за този провал. Той искаше да помогне, но по онова време саксите на Аел здраво ни притискаха и той не бе в състояние да води две войни едновременно.