Кралят на зимата

— Ще ти бъда длъжник, Дерфел.

— Няма такова нещо, господарю.

— Ако не за друго, то поне затова, че ми предаде думите на Сийнуин.

Нейната прошка му беше доставила огромно удоволствие. А когато му предадох молбата й за покровителство, той само сви рамене.

— Тя няма защо да се страхува от когото и да било в Думнония — беше казал Артър.

Сега той ме потупа по гърба.

— Ще се видим призори — обеща Артър и ни изпрати с поглед докато ние подредени в редица по един се изнизахме в тъмнината.

Минавахме през покрити с трева поляни и току що ожънати ниви, където нищо не ни затрудняваше освен калта, тъмнината и проливния дъжд. Дъждът биеше от лявата ни страна и сякаш нямаше край — валеше и плющеше, проникваше през дрехите ни и ни смразяваше. В началото вървяхме плътно един зад друг, да не би някой да се изгуби в тъмното, но дори когато прекосявахме лесните равни места, пак непрестанно се викахме един друг с тих глас, за да разберем къде са другарите ни. Някои се опитваха да държат края на наметалото на човека пред себе си, но копията се удряха едно в друго, хората се спъваха, затова накрая ги спрях и ги подредих в две колони. На всеки човек беше заповядано да закачи щита на гърба си и да хване копието на човека пред себе си. Най-отзад поставих Каван, който трябваше да внимава някой да не изостане. А отпред застанахме Нимю и аз. Тя хвана ръката ми, не от някакви чувства, а просто, за да вървим един до друг в черната нощ. Лухназа сега изглеждаше като сън, който избледняваше не от времето, а от упорития отказ на Нимю да признае, че това не беше сън, че ние наистина бяхме заедно в нашата беседка. Онези часове, както и месеците, прекарани на Острова на мъртвите, бяха изпълнили своето предназначение и сега нямаше защо да се връщаме към тях.

Стигнахме до някакви дървета. Поколебах се за миг, след това тръгнах, оказа се, по някакво стръмно кално нанадолнище. Тъмнината стана толкова непрогледна, че аз с отчаяние си помислих как никога няма да успея да изведа моите петдесет човека от тази ужасна черна бездна. Но тогава Нимю започна тихо и монотонно да напява и гласът й беше като сигнал, който уверено поведе мъжете през тъмнината. И двете колони се разпаднаха, но следвайки гласа на Нимю всички успяхме някак си да се измъкнем от гората и да излезем на една полянка от другата й страна. Спряхме там, за да можем двамата с Каван да преброим хората, а през това време Нимю обикаляше около нас и съскаше някакви заклинания срещу тъмното.