Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Ранд само поклати глава. Не можеше да свали очите си от лицето на Падрос. Защо? Защото беше завладял Иллиан? Защото човекът бе решил да остане верен на „лорд Брен“?
Рочаид измъкна кожената кесия на Падрос от джоба на палтото му, изсипа я и извика удивено. По камите се разсипаха тлъсти жълтици, заподскачаха и задрънчаха.
— Поне тридесет крони! — изръмжа той. — Тарвалонски крони. Няма съмнение кой му е платил.
Грабна една от монетите и я подхвърли към Ранд, но Ранд не направи усилие да я хване и тя прелетя покрай ръката му.
— Много монети на Тар Валон могат да се намерят наоколо — каза спокойно Башийр. — Половината от хората в тази долина имат по няколко в джобовете си. Аз също. — Гедвин и Рочаид се извърнаха рязко и го изгледаха. Башийр се усмихна зад дебелите си мустаци, или поне им показа зъбите си, но някои от салдейците се размърдаха неспокойно на седлата си и заопипваха кесиите по коланите си.
Горе, където проходът тръгваше малко по-равно през стръмните планински склонове, една светла резка се завъртя и се отвори в Праг, и от нея претича шиенарец, в проста черна куртка, с развян перчем, повел коня след себе си. Изглежда, първият сеанчанец беше намерен, и то не много далече оттук, след като човекът се беше върнал толкова бързо.
— Време е да тръгваме — каза Ранд на Башийр. Салдецът кимна, но не помръдна. Вместо това изгледа замислено двамата ашамани, застанали до Падрос. Те не му обърнаха внимание.
— Какво да правим с него? — попита Гедвин и посочи тялото. — Би трябвало поне да го върнем на вещиците.
— Оставете го — отвърна Ранд.
„Готов ли си вече да убиваш?“ — запита Луз Терин. Този път изобщо не прозвуча налудничаво.
„Все още не — помисли си Ранд. — Скоро.“
Сръга с пети Тай’дайшар и препусна назад при войската си. Дашива и Флин го последваха по петите, а също Башийр и стотината салдейци. Всички се оглеждаха, сякаш очакваха ново посегателство над живота му. На изток черни облаци се трупаха над зъберите — поредният щурм на кемарос. Скоро.
Лагерът на билото на хълма имаше добро разположение, с лъкатушещо поточе наблизо за вода и добър изглед към възможните подстъпи откъм дългата тревиста низина сред планините. Ассид Бакуун не изпитваше особена гордост от лагера. През своите тридесет години служба във Всепобедната армада беше вдигал стотици лагери; все едно да изпитва гордост от това, че е прекосил някоя стая, без да падне. Нито пък изпитваше особена гордост заради мястото, където се намираше. Тридесет години служба на Императрицата, дано да живее вечно, и макар да беше имало по някой и друг бунт, вдигнат от някой безумец, вперил очи към Кристалния трон, повечето от тези години бяха отишли в подготовката за всичко това. В продължение на две поколения, докато се строяха големите кораби, за да превозят Завръщането, Всепобедната армада се беше тренирала и подготвяла. Бакуун определено изпита гордост, когато разбра, че ще е един от Предтечите. Със сигурност можеше да му се простят бляновете за това как възвръща земите, иззети с грабеж от законните наследници на Артур Ястребовото крило, и дори лудешките мечти как завършва това ново Единение още преди да настъпи Корен — не. Не толкова лудешки блян в края на краищата, както се оказа, но съвсем не това, което си беше представял.
Един патрул се връщаше — петдесет тарабонски пиконосци, яхнали конете си, с боядисаните червени и зелени ивици по дебелите брони, с тежки була, скриващи дебелите им мустаци. Яздеха добре и дори се сражаваха добре, вярно, под водачеството на вещи пълководци. Над десет пъти повече вече бяха около лагерните огньове или при коневръзите да наглеждат конете, а три патрула още обикаляха околността. Бакуун никога не беше очаквал, че един ден ще се окаже с над половината от своята част, съставена от потомци на грабители. И без изобщо да изпитат някакъв срам, гледаха те право в очите. Командирът на патрула му се поклони ниско, докато конете с окаляни до коленете крака подминаваха, но повечето останали продължиха, като си говореха на тяхното странно наречие, при това твърде бързо, та Бакуун да ги разбере, без да се напряга. И представите им за дисциплина също така бяха странни.
Клатейки глава, Бакуун закрачи към шатрата на сул-дам. По-голяма от собствената му, по необходимост. Четири от тях седяха отвън на малки столчета, в тъмносините си рокли с назъбената мълния, извезана по полите им, и се наслаждаваха на пекналото слънце в този промеждутък между бурите. Такива промеждутъци напоследък ставаха рядкост. Облечената в сиво дамане седеше в нозете им, а Нерит й сплиташе бялата коса. И й говореше при това, като всички останали се включваха и се смееха тихо. Гривната в края на сребристата каишка на ай-дам лежеше на земята. Бакуун изсумтя кисело. И той си имаше у дома един любим вълкодав, при това му приказваше понякога, но никога не бе очаквал Нип да поведе разговор!