Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Аракоум свърши — каза той. — Флин се опита да го Изцери, но не мисля, че Аракоум искаше да оживее така. Дотук имаме около петдесет мъртви и някои от останалите може да не оживеят. — Анайела пребледня. Ранд я беше видял да повръща до тялото на Аракоум. Простосмъртните мъртъвци не я трогваха толкова.
За миг Ранд изпита жалост. Не за нея и не чак толкова за Аракоум. За Мин, въпреки че тя си беше на безопасно в Кайриен. Мин беше предсказала смъртта на Аракоум в едно от виденията си, както и на Гвеям и на Маракон. Каквото и да бе видяла, Ранд се надяваше, че е било твърде далече от истинската картина.
Повечето Бойци отново се бяха отправили на разузнаване, но долу, посред широката долина, Праговете, изпредени от Вречените на Гедвин, изсипваха колите на обоза и резервните коне. Идващите с тях мъже зяпваха, щом се приближеха достатъчно, за да могат да видят. Разкаляната долу земя не беше чак толкова изорана като склона, обгорели бразди, широки по две крачки и по петдесет дълги, прошарваха кафявата трева, както и зейнали ями, през които и кон не можеше да прескочи. До този момент не бяха намерили дамане. Ранд смяташе, че е имало само една — ако бяха повече, при тези обстоятелства щяха да нанесат много по-големи щети.
Мъжете се трупаха окрло многобройните огньове. Поне този път тайренци, кайриенци и иллианци се бяха омесили. И то не само хората от простолюдието. Семарадрид делеше съдържанието на бутилката от седлото си с Гвеям, който уморено бършеше с длан плешивото си теме. Маракон и Кирил Драпанеос, длъгнест като щъркел мъж, чиято квадратно подкастрена брада изглеждаше нелепо на тясното му лице, бяха приклекнали край един от огньовете. На карти играеха, изглежда! Около Ториан се беше скупчил цял кръг от смеещи се каирйенски дребни лордове, въпреки че бяха може би по-малко развеселени от шегите, които разказваше, отколкото от залитанията му и начина, по който потъркваше дебелия си като картоф нос. Легионерите се държаха настрани, но бяха приели „доброволците“, последвали Падрос, под Знамето на Светлината. Последните се стараеха по-ревностно от всички, след като бяха разбрали как е загинал Падрос. Облечените в сини униформи легионери ги учеха как да сменят посоката в движение, без да се пръскат като гъски.
Флин беше при ранените с Адли, Мор и Хопвил. Наришма не можеше да Цери нещо повече от дребни порязвания, не беше по-добър от Ранд, а Дашива и толкова не можеше. Гедвин и Рочаид стояха настрани от всички и си говореха, хванали юздите на конете си на билото на хълма. Хълмът, където бяха очаквали да изненадат сеанчанците, когато нахлуха през обкръжилите го Прагове. Близо петдесет мъртви, и щяха да издъхнат още, но броят им можеше да надхвърли двеста, ако ги нямаше Флин и останалите, способни в една или друга степен да Церят.
Гедвин и Рочаид не искаха да си цапат ръцете и направиха гримаси, когато Ранд ги накара да се включат. Един от мъртвите беше Боец, а друг Боец, кръглолик кайриенец, седеше отпуснат до един от огньовете със зашеметен поглед — Ранд се надяваше, че е само от това, че бе отхвърлен във въздуха от изригналата почти под нозете му земя.
Долу, сред набразденото поле, Айлил си говореше със своя Капитан на пиката, бледолик дребосък на име Денарад. Конете им почти се допираха и двамата гледаха нагоре към Ранд. Те пък какво крояха?
— Следващия път ще се справим по-добре — измърмори Башийр. Погледът му обходи долината и той поклати глава. — Най-лошата грешка е повторената грешка, а ние няма да я повторим.
Вейрамон го чу и повтори същото, но използва двайсет пъти повече думи, цветисти като пролетна градина. При това без да признава, че е имало каквито и да било грешки, най-малко от негова страна. Със същата изкусност пропусна и грешките на Ранд.
Ранд кимна, стиснал устни. Следващия път щяха да се справят по-добре. Трябваше, освен ако не искаше да остави половината от хората си мъртви из тези планини. Но точно в този момент се бе замислил какво да прави с пленниците.
Повечето избегнали смъртта бяха успели да се оттеглят през оцелелите дървета. При това в забележително добър ред, според Башийр, въпреки че едва ли щяха вече да са голяма заплаха. Освен ако дамане не беше останала с тях. Но около стотина мъже седяха скупчени един до друг на земята, без оръжие и броня, под бдителните погледи на две дузини конни етаири и Бранители. Тарабонци в по-голямата си част, те не се бяха сражавали като хора, тласнати в битката от завоевател. Много от тях все още се зъбеха на пазачите си. Гедвин бе поискал да ги избие, след като бъдат подложени на разпит. На Вейрамон му беше все едно дали ще им прережат гърлата, но смяташе изтезанията за чисто губене на време. Никой от тях нямаше да знае нещо съществено, твърдеше той — сред тях нямало нито един с благородно потекло.