Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Отпуснат на широкото седлр на Тай’дайшар, той гледаше нетърпеливо към благородниците, все още суетящи се по хълмовете. Малко встрани от низината Гедвин и Рочаид седяха на седлата си пред своите хора, всички строени в изрядно каре, Вречените в първите редици, Бойците — подредени зад тях. Изглеждаха готови за парад. Толкова посивели или почти оплешивели, колкото и млади — неколцина бяха млади колкото Хопвил или Мор, — но всеки от тях беше достатъчно силен, за да отвори Праг. Такова беше изискването. Флин и Дашива чакаха зад Ранд заедно с Адли, Мор, Хопвил и Наришма. И двама вдървени на седлата си знаменосци — един тайренец и един кайриенец — с брони и шлемове, излъскани до блясък. Пурпурното Знаме на Светлината и дългото бяло Знаме на Дракона висяха унило. Ранд бе приел Силата още в шатрата си, където моментното му замайване нямаше да се забележи, и сега рехавият дъждец се изливаше с един пръст встрани от тялото му и около коня.
Покварата на сайдин се усещаше днес особено тежко, като дебел слой гранясала мас, процеждаща се през порите му и проникваща навътре в костите. Мърсяща душата му. Смятал беше, че вече е привикнал донякъде на гадостта й, но ето че днес от нея му прилошаваше по-силно, отколкото от смразения огън и разтопения студ на самия сайдин. Напоследък удържаше Извора колкото може по-често, приемайки гадостта, за да избегне прилошаването при загребването на Силата. А можеше да се окаже смъртоносно, ако позволеше гадостта да го отвлече от тази борба. Навярно по някакъв начин тя беше свързана с изблиците на замайване. Светлина, все още не можеше да си позволи да полудее, а не можеше и да умре. Все още не. Все още имаше твърде много работа да се свърши.
Той притисна левия си крак в хълбока на Тай’дайшар, просто за да усети допира на дългия вързоп, затегнат между коженото стреме и пурпурната платнена попона под седлото. Всеки път, когато го докоснеше, нещо се вклиняваше в покрова на Празнотата. Очакване, примесено навярно с нотка страх. Добре обучен, конят почна да възвива наляво и Ранд трябваше да дръпне юздите, за да го изправи отново. Кога все пак щяха да се подредят благородниците? Ранд стисна зъби от нетърпение.
Спомняше си как като момче бе чувал мъжете да се смеят, че когато валяло и греело слънце, Тъмния биел Семирага. Този смях понякога беше боязлив и старият Кен Буйе винаги изръмжаваше, че след това Семирага ще е много ядосана и ще подгони малките момченца, които се врат в краката на възрастните. Като малък, за Ранд това бе предостатъчно, за да го накара да побегне. Сега обаче му се искаше Семирага наистина да дойде, точно в този момент. Щеше да я накара да проплаче.
„Нищо не може да накара Семирага да заплаче — промърмори Луз Терин. — Тя кара другите да плачат, но сама не плаче никога.“
Ранд тихо се изсмя. Ако дойдеше днес, наистина щеше да я разплаче. Нея и всички останали Отстъпници заедно, ако дойдеха днес. А съвсем сигурно щеше да разплаче сеанчанците.
Не всички бяха доволни от заповедите, които беше дал. Мазната усмивка на Сунамон изчезваше, когато мислеше, че Ранд не го гледа. Ториан носеше в дисагите си шише, несъмнено с ракия, или по-скоро няколко шишета, защото отпиваше на яки глътки и шишето в ръката му така и не пресъхваше. Семарадрид, Марколин и Тихера дойдоха един по един да възразят със строги лица заради нищожния брой на войската. Само допреди няколко години близо шест хиляди души щяха да изглеждат предостатъчна чет за водене на каквато и да е война, но сега те бяха виждали вече армии от десетки, стотици хиляди, както в дните на Артур Ястребовото крило, а за да тръгнат срещу Сеанчан, искаха още повече. Не разбираха, че петдесетината ашамани са такъв чук, за какъвто не могат и да мечтаят. Ранд се зачуди какво ли щяха да кажат, ако им заявеше, че той самият е достатъчно голям чук. Дори си беше мислил да го направи сам-самичък. И все още бе възможно да се стигне до това.
Дойде и Вейрамон — не му харесваше, че ще получава заповеди от Башийр, нито фактът, че ще трябва да прекосяват планините — много трудно беше да се осъществи конен щурм сред планините — и още няколко неща сигурно не му харесваха, Ранд беше сигурен в това, но Ранд не го остави да ги изреди.
— Салдеецът, изглежда, смята да ме постави на десния фланг — измърмори пренебрежително Вейрамон и се намръщи, сякаш десният фланг, кой знае защо, беше нещо крайно обидно. — А и тази пехота, милорд Дракон. Наистина смятам, че…