Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Бакуун с благодарност изтласка ракена и летците от ума си и угрижено заоглежда долината. Просторна и дълга, почти плоска с изключение на този хълм, и обкръжена от стръмни гористи склонове. Само коза можеше да проникне в нея, освен през проходите пред очите му. С Дамане, той можеше да съсече на късчета всеки, който се опиташе да го нападне през разкаляното поле. Но все пак бе предал искането си; ако враговете тръгнеха право насам, щяха да пристигнат в най-добрия случай три дни преди да е получил каквито и да е подкрепления. Как наистина бяха успели да стигнат толкова далече, без никой да ги види?
Последните битки на Единението бяха приключили двеста години преди той да се роди, но някои от онези бунтове не бяха незначителни. Две години сражения на Марендалар, тридесет хиляди мъртъвци и петдесет пъти повече, откарани с кораби на континента като имущество. Това, което съхранява живота на добрия воин, е способността да забелязва странностите. Той заповяда станът да се вдигне и всички следи да се заличат и поведе хората си към гористите склонове. Тъмни облаци се трупаха на изток, идеше поредната проклета буря.
Глава 23
Мъглява война, бурна битка
Дъжд все още не бе завалял. Ранд подведе Тай’дайшар покрай изкорененото дърво, легнало пряко на склона, и се взря навъсено в мъртвеца, проснат по гръб зад ствола. Човекът беше нисък и набит, с оцапано лице, с броня от застъпващи се плочки, боядисани в синьо и зелено, но така, със зяпналите в небесата невиждащи очи, твърде много напомняше за Еаган Падрос, чак до липсващия му крак. Явно офицер — мечът до изметнатата му десница беше с костена дръжка, гравирана като фигура на жена, а боядисаният му шлем с форма като глава на някакво огромно насекомо, беше с две дълги тънки сини пера.
Изтръгнати от корен и посечени дървета, много от които обгорени от край до край, покриваха склона на планината на над петстотин разкрача. И тела също така, на скършени или разкъсани мъже, когато сайдин се бе разбушувал по склона. Повечето бяха с плетени от стомана була на лицата и с ризници, боядисани на водоравни ивици. Без жени, слава на Светлината. Пострадалите коне бяха убити — още един повод за благодарност. Невероятно колко силно и жално можеше да цвили един кон.
„Мислиш ли, че мъртвите мълчат? — изсмя се хрипливо Луз Терин. — Кажи?“ Гласът му се изпълни с болка и гняв. „Мъртвите вият на мен!“
„На мен също — помисли си Ранд с тъга. — Не мога да си позволя да ги слушам, но как да ги заглушиш?“ Луз Терин заплака отново за своята изгубена Илиена.
— Велика победа — възкликна Вейрамон зад Ранд, а после промърмори: — Но малка бе честта в нея. Старите начини са си най-добри. — Калта бе разкрасила обилно палтото на Ранд, но изненадващо, Вейрамон изглеждаше точно толкова чистичък, колкото беше на Сребърния път. Шлемът и ризницата му блестяха. Как го постигаше? Накрая тарабонците бяха атакували, с пики и гол кураж срещу Единствената сила, и Вейрамон бе повел своя контраудар, за да ги прекърши. Без заповед и последван от всички тайренци освен Бранителите, и учудващо, дори от полупияния Ториан. И от Семарадрид и Грегорин Панар, с повечето кайриенци и иллианци. В онзи момент да се стои на място бе станало трудно и всеки мъж искаше да се счепка с каквото му попадне пред очите. Аша’ман щяха да се справят по-бързо. Но и доста по-мръсно.
Ранд не беше взел никакво участие в битката, освен че седеше на седлото си на място, откъдето всички можеха да го виждат. Беше се побоял да привлече Силата. Не смееше да покаже слабост и те да я видят. Нито трошица. Луз Терин заломоти от ужас пред тази мисъл.
Също толкова изненадващо като непокътнатия сюртук на Вейрамон, с него бе дошла и Анайела, при това зарязала всякакви превземки. Лицето й се беше изопнало неодобрително. Странно, това не разваляше хубостта й, както мазните усмивчици. Тя самата естествено не се беше включила в щурма, както и Айлил, но Майсторът на коня на Анайела бе участвал и беше издъхнал на място, пронизан в гърдите от тарабонска пика. Което никак не й харесваше. Но защо придружаваше Вейрамон? Просто двама тайренци, мотаещи се заедно ли? Може би. Последния път Ранд я беше видял редом до Сунамон.
Башийр водеше дорестия си кон нагоре по склона, пробирайки си път през мъртвите, на които не обръщаше повече внимание, отколкото на някой разцепен дънер или догарящ ствол. Шлемът му висеше от седлото, а металните ръкавици бяха затъкнати зад колана му. Цялата му дясна страна беше омърляна с кал, дясната страна на коня му също.