Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Връзва магията ни. На Нангтонг не им е необходимо нищо, за да обезвредят способностите ни, но Си Доак ябва да използват магия, за да потиснат нашата. Този шаман е магически човек. Притежава дарбата. Нещо като магьосник за народа си. — Зед я изгледа с крайчеца на ото си. — Или може би като Сестра на светлината, с техните яки. Подобно на яките, няма да можем да свалим от ръцете си тези връзки.
След като тревата бе свързана около китките им, Нангтонг свалиха оръжията си, взеха си одеялата, двата козела и бързо-бързо се изметоха.
Старейшината, онзи със заешката кожа на главата, се надвеси над Зед и му заговори нещо. Когато Зед сви рамене в знак, че не разбира, мъжът прибави някакви знаци, очевидно измислени в момента. Показа, че има да се върши черна работа, също и времето, изобразявайки сезоните: първо се направи, че копае земята и сади, после дойде жегата на лятото, накрая зимният студ. Зед не разбираше всичко, но и това, което хвана, бе достатъчно.
Обърна се към Ан:
— Струва ми се, че тези момчета ни откупиха смъртните присъди. Трябва да им служим за период от около две години, за да им върнем разходите, плюс печалбата за причинените неприятности.
— Продадени сме в робство?
— Така изглежда. Но само за някакви си две години. Доста щедро от тяхна страна всъщност, като се има пред вид, че Нангтонг щяха да ни убият.
— Може би има начин да се откупим.
— За Си Доак това е личен дълг, който може да бъде върнат единствено със служба. От тяхна гледна точка те ни възвърнаха живота, така че сега трябва да използваме част от същия тоя живот, за да им изкажем благодарността си. И да почистим след тях.
— Да почистим ли? Трябва да мием пода, докато изплатим дълга си?
— Предполагам, че ще искат да им готвим, да им носим багажа, да сеем, да се грижим за животните им, такива неща.
Сякаш в потвърждение на думите му, Си Доак започнаха да свалят меховете с вода от гърбовете си и да ги подават на Ан и Зед.
— Какво искат? — попита Ан.
Зед повдигна вежда.
— Да им носим водата.
Появиха се още трима Си Доак с одеяла в ръцете, разделиха ги на две и дадоха по една купчина на Ан и Зед.
— Да не искаш да ми кажеш — изръмжа Ан, — че Първият магьосник на Средната земя и Прелатът на Сестрите на светлината са били продадени в робство за няколко одеяла и два козела!
Блъснат в гърба, Зед се затътри след Си Доак.
— Знам какво си мислиш — подвикна през рамо той.
— Си Доак за пръв път платиха повече, отколкото струва покупката.
Зед се спъна и изпусна половината си мехове. Щом успя да възвърне равновесието си, стъпи върху единия мех, попаднал в бодлив къпинов храст. Навеждайки се да вдигне меховете, изпусна одеялата, които пльоснаха в калта, образувала се от смесването на прашния път с разлятата вода. Смачка с коляно къпините под одеялото.
— Упс — махна извинително с ръка на Си Доак. — Пардон.
Си Доак заподскачаха превъзбудени насам-натам, крещейки — явно — веднага да вдигне всичко от земята. Мъжът, чийто мех Зед бе скъсал на тръна, посочи яростно към повредената си собственост, крещейки, че иска възмездие.
— Казах, че съжалявам — запротестира Зед, макар да знаеше, че не го разбират. Наведе се да събере мокрите одеяла. Вдигна едното високо между разперените си ръце и го заоглежда.
— О, майчице. Погледни! Това петно няма да излезе.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Господарю Рал, убихте се от езда — обади се Бердин. — Струва ми се, че трябва да си починете. Да се връщаме. За да отдъхнете малко, имам предвид.
Широкият крепостен вал, осветен от меката оранжева светлина на залязващото слънце, се бе ширнал пред тях като просторен път. Ричард искаше да е вън от Кулата преди мръкнало. Не че светлината на деня би го спасила от опасна магия, но някак си усещането да си в Магьосническата кула след залез слънце му се струваше по-потискащо.
Райна се надвеси през него към другата Морещица.
— Идеята беше твоя, Бердин.
— Моя ли? Никога не съм предлагала подобно нещо.
— Млъкнете и двете — измърмори Ричард.
Беше се съсредоточил върху гъделичкащото усещане, галещо кожата му. Тримата бяха преполовили дългия вал към енклава на Първия магьосник, когато се появи специфичното гъделичкане на магията. И двете Морещици се заковаха на място.
За енклава на Първия магьосник Ричард бе чувал от Калан. Тя му бе споменала, че обичала да се качва на този вал, защото отгоре се откривала чудесна гледка към Ейдиндрил. Така си и беше. Но освен гледката човек попадаше и на мощни магически щитове, които не пускаха пиле да прехвръкне над тази част на Магьосническата кула.