Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си. Само че не шушне вече: „Убий го, Мите!“, а мига с двете очи и лениво нарежда: „Иди го научи, момко, сам да се убие!“
Може би сгреших одеве, като казах, че съдбата няма фантазия. Може би това са нейни нарочни игрички — да изцеди лимона до капка. От еднообразието да извлече своите музики и картини. А това е по-трудното, но и по-сладкото. Както печен комарджия някой път си повтаря уловките и му прави кеф да гледа ще си смени ли играта отсрещната страна. Аз не я смених, а рекох, както някога в тъмното мазе:
— Не! Не съм за тая работа! Щом сте решили да мре, пратете да го убият. По-лесно ще е и по-бързо. Кайзо ще се оправи…
— Млък! — зло ме пресече Хуршид Яха. — И дума такваз да не чувам! Ние сме власт — защитници на закона. Как тъй убийци ще пращаме?!
— Ти с Кайзо внимавай! — подхилна се капитанът. — Едвам го спряхме да не дойде при теб… Дето си го накарал да бърника в лайната.
— Властта, ако си е на мястото, не дели отговорност с никого, Демир ефенди. Разбираш ли ме? — рече Рашид ага. — Да убием Садък Бостанджи ние не можем, а затова и не искаме. Когато властта реши да трепе някого, тя си го прави самичка, по реда. Има си затуй съдилища, затвори, държавна бесилка. Това си е нейно бреме. Да го прехвърля властта другиму, па макар и тайно, значи сама да се предаде. Кайзо е послушно момче, забелязал си, ама ние с него по тоя въпрос ортаци не ставаме, защото трябва власт да му отстъпим и отговорност да поделим с безотговорния. Не бива да режем клона, на който седи властта.
„Не можете да осъдите човека — туй ви е зорът!“ — помислих, но замълчах.
— И друго нещо — пак подхвана Рашид ага. — Един живот и една смърт трябва да имат смисъл. Да речем, пратим Кайзо да го причака. Едни ще кажат: правилно го заклаха. Втори ще се разколебаят: невинен беше. Знаеш как приказват хората в такива случаи. И мръсник да претрепят, все някой ще го съжали. Безсмислица е значи такова убийство. Ние на Садък Бостанджи не искаме да отмъщаваме. До нас тримата да е — ще го забравим. Властта е великодушна към смирения. Ама той не се покая! Предал градчето, казват, профукал парите му, пък се и ежи на съд да води властта. Е, тъй бива ли? Сам трябва да си осъзнае вината Садък Бостанджи и да си намери изхода. За поука и назидание. Да не повлече и други подире си. Ако няма буква в закона, чест и съвест трябва да има. Вярвам, искал е да послужи той на града ни смислено, ама като не можа в живота, белким със смъртта си успее…
„Тънко предеш, приятелю, ама ще се скъса“ — рекох си на ум, а по смръщената физиономия на полицейския усещах, че и той мисли нещо подобно. Кметът май се колебаеше коя страна да вземе. Изнервяше го също откровеността на Рашид ага пред такова съмнително лице като мен. Прав беше да не ми се доверява и аз опитах да вбия клин точно в тая цепнатинка.
— Че той не ме е виждал — рекох. — Аз ли да му чета присъдата? Мен ли ще послуша?
— Никаква присъда няма да четеш! — сряза ме веднага Хуршид Яха. — Да не си кадия!
— Няма да ида! — заинатих се. — Варете ме, печете ме за грешката с тескерето, но в това не се бъркам!
Тримата занемяха от непочтителния ми глас, но след малко полицаят обърна ново листо.
— Ти си се набъркал, момче, в по-дебела работа — рече той. — Не можеш се върна.
Превих гърбина, готов още да ме товарят.