Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Абе, онова, от което бягах, не тичало след мен, а насреща ми идело. Имена смених като дърт конспиратор, следи заметох, граници прескачах, и врачка уж не можеше да различи вече турчин ли съм, българин или грък, а оная, вечната ми придружителка, държела крайчето на конеца и пак ме придърпа до себе си. Само че не шушне вече: „Убий го, Мите!“, а мига с двете очи и лениво нарежда: „Иди го научи, момко, сам да се убие!“

Може би сгреших одеве, като казах, че съдбата няма фантазия. Може би това са нейни нарочни игрички — да изцеди лимона до капка. От еднообразието да извлече своите музики и картини. А това е по-трудното, но и по-сладкото. Както печен комарджия някой път си повтаря уловките и му прави кеф да гледа ще си смени ли играта отсрещната страна. Аз не я смених, а рекох, както някога в тъмното мазе:

— Не! Не съм за тая работа! Щом сте решили да мре, пратете да го убият. По-лесно ще е и по-бързо. Кайзо ще се оправи…

— Млък! — зло ме пресече Хуршид Яха. — И дума такваз да не чувам! Ние сме власт — защитници на закона. Как тъй убийци ще пращаме?!

— Ти с Кайзо внимавай! — подхилна се капитанът. — Едвам го спряхме да не дойде при теб… Дето си го накарал да бърника в лайната.

— Властта, ако си е на мястото, не дели отговорност с никого, Демир ефенди. Разбираш ли ме? — рече Рашид ага. — Да убием Садък Бостанджи ние не можем, а затова и не искаме. Когато властта реши да трепе някого, тя си го прави самичка, по реда. Има си затуй съдилища, затвори, държавна бесилка. Това си е нейно бреме. Да го прехвърля властта другиму, па макар и тайно, значи сама да се предаде. Кайзо е послушно момче, забелязал си, ама ние с него по тоя въпрос ортаци не ставаме, защото трябва власт да му отстъпим и отговорност да поделим с безотговорния. Не бива да режем клона, на който седи властта.