Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Няма ли прошка? — прошепнах.

— Свърши вече! Много се е прощавало на Бостанджи! — притисна ме от другата страна капитанът. — Надули се бяха, като че Аллах им е сват. Преди години им се размина, но стига толкоз! Нему се паднаха греховете на рода!

— Да обере кривите краставици на бостанджиите — тихо се засмя Рашид ага.

Наведох глава, съобразявайки, че освен похарчените пари от депозита, тук има и друга, стара омраза. Завист, горчилки, преглътнати обиди, нанесени кой знае в кои времена от управниците Бостанджи. Може би дедите на тия тримата да са били техни аргати? Принизени слуги, жертви на произвол, на сляпа жестокост… Възможно бе и добрини да са правили някогашните Бостанджи, но преждата в подобно кълбо е тъй оплетена, че няма кой да я размотава. И ето че търговецът Садък трябваше да плаща. Първият в рода, който бе отпаднал от властта. Но какво искаха от него?! Отписал се бил…

Вдигнах поглед към кмета, но бързите му очички прещракаха, все едно с ножица ме преряза на верев. Добрият служител отгатва желанията на господаря си, а аз още се балтавех в недоумения и дразнех Хуршид Яха.

— Предишния път — насочи ме полицейският — беше казана една приказка. Че оня си влачи въжето подире. Клон трябва да се намери — да го преметне…

— Ама вие какво искате?! Да го трепя ли? — изведнъж ми предразня гласът.

— Как ти дойде на ум, Демир ефенди?! Ти такъв ли си? — изуми се Рашид ага. — Фин човек, образован! Да не си някой джелатин? Само ще му кажеш, приятелю. Ще му кажеш и ще го убедиш!

— Какво да го убедя?

— Е-е, момко! — разочаровано разпери ръце той. — За острото ухо и свирнята на комара стига… Свърши си живота Садък Бостанджи. А каква смърт сам ще избере, никой не знае…

Рашид ага ме гледаше милозливо с катранените си очи, както учител любимия си ученик за някоя малка недосетливост. И може би защото и аз се втренчих в него, той премигна два пъти, сякаш за да отреже предишната мекота и да я смени с насърчаваща твърдост. Стори ми се, че жълти искри прескочиха под клепачите му при това премигване. И се видях в тъмно мазе, и жълтата светлина на свещ, и жълтите тигрови очи на Парашкевов насреща, и как тика револвера в дланта ми, а аз дърпам ръце назад и усещам, че бръсначът в задния джоб докосва кокалчетата на пръстите ми. „Стреляй, Митенце! Убий го! Нали сме приятели…“

Не знам какво е туй съдбата. Мъж, жена или трето някакво същество. Но каквато и да е тая особа, фантазия й липсва. Като ти върже веднъж конеца за пръста, все един бичим мъниста ниже на него. Абе, избери нещо различно, дай малко разнообразие! Не — едно си баба знае, едно си бае. Някой път сам посегнеш към по-шареничко зрънце, към по-гиздавко, но като го вденеш в конеца, гледаш го — и то като другите. Докато си му улучвал дупката, съдбата хитро го е подменила. С една реч, повтарят се работите в живота. Мъдри мъже са забелязали това нещо отдавна, ама за великите случки, за голямата история. Даже един рекъл и отсекъл, че събитията в историята се случвали веднъж като трагедия, втория път като фарс. На простите хора като мен по-малко внимание е обръщано, но и при тях горе-долу е същото. Само не съм сигурен в тая научна последователност — че най-напред върви трагедията, а след нея крета фарсът. При някой човек съдбата почва обратно — закача го, задява го, лека гавра си прави, пък сетне му тресне трагедия на същата тема. При втори — друго, при трети — трето прави, а при мен, реши ли подобни мъниста да ми ниже, все черни и катранени излизат, като че не съдбата, а торен бръмбар ги е валял. От трагедия на трагедия скачам или по-просто, от трън, та на глог.