Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Глава да е здрава, Демир ефенди — козирува ми капитанът за довиждане. — Шапки много! Тъй е и с тескеретата…

Най-сетне следващия четвъртък предадох доклада си на данъчния да си каже думата. Бях открил една грешка у Садък Бостанджи. Две хотелски бележки се засичаха и излизаше, че в една нощ на две места е спал. Това беше моето откритие в цялата афера и аз го записах на отделен ред. Няколко дни после го ударих на пълно хайлазуване, но във вторник на обед един слуга ми каза да не се шляя вечерта, защото кметът ще ме вика.

Тъй и стана, въведоха ме в тукашния му кабинет, обзаведен с новички мебели, по европейски. На дивана седяха Рашид ага и полицейският началник. По опушения въздух личеше, че отдавна се води приказка. Поканиха ме, но си продължиха своето, подкачиха и мен да се намеся за едно-друго като на разговорка след учрежденска работа. И наистина навън се здрачаваше, всеки държавен чиновник се бе прибрал при жена си и домочадието. По едно време Хуршид Яха пална полилея и ярката му светлина сякаш го подсети за какво ме е викал.

— Прочетохме ти протокола, господин Папазоглу — обърна се той към мен. — Постарал си се. Браво! И как си го хванал оня, че една нощ в две легла е спал!

— Едната кълка в Галата, другата — в Каракьой! — подигравателно рече Рашид ага.

— Как не се е разчекнал?! — додаде капитан Мюмюн.

Тримата се разсмяха на колективната шегичка, ама се смеят, смеят, не им минава, та и аз се разкисках заедно с тях, докато полицейският изведнъж ни върна в суровата реалност.

— Събирал е тия бележки откъдето му падне! — мрачно рече той. — За доказване на престъпление и един факт стига.

— Но документи са, уважаеми капитане! Документи! — все още развеселен каза Рашид ага.

— Документи! — презрително откликна полицаят. — Да беше някой друг, досега да ги е изсипал в нужника.

Кметът ми отвлече вниманието, защото, както беше седнал на креслото срещу мен, бързо стана и взе да рови в някакви книжа на бюрото си.

— Нямаш ли, Хуршид ефенди, някоя непотребна хартия? — обади се капитан Мюмюн. — Да не цапаме масата.

— Да, да — разсеяно рече кметът. — Ще се намери.

И веднага остави книжата, върна се като пъргав прислужник, подхвърли вестник на полицейския.

Той го разстла пред себе си, бръкна под масата и май от някаква чанта извади пакетче, обвито във восъчна хартия. Заразгъва го гнусливо, докато пред нас цъфнаха два предмета, прогизнали и сушени. Сърцето ми диво прилупа — това бяха моето тескере и военната ми книжка. Даже ластичето стоеше между тях като сгърчена кожица от нечий сунет.