Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ето с каква кука се е закачил родът на Садък Бостанджи за съръбаирската земя — заключи Рашид ага. — За жалене ли е? Идва време скритото да излезе и грехът да се възмезди.

— Чий грях?! — навъсих се. — Какво общо има Садък с прадядо си и с неща, станали преди век и половина?

— Има! Не разбираш ли? — тихо рече Рашид ага, но с такваз сила отвътре си, че спрях да се препирам. — А моят прадядо — продължи след малко — ги зърнал веднъж случайно. Наредили на слугите — строшили му гръбнака. Колкото да се влече по корем в прахта до гроба си… Пък аз съм жив! Жив съм, човече!

Той леко се бе задъхал, но подхвана патериците, изправи се и без да ме изчака, повлече крака по алейката. Докато го гледах в гръб, усетих, че тоя намъчен човек много пъти бе прецеждал мъката на своя прадядо през собствената си неволя. И нито ще прости на Бостанджиите, нито ще изпусне потомъка им. Разбирах го, за миг го пожалих, но пак ме грабна страхът от живата му омраза. Щеше ли той мен да пожали? Да ме пусне, да не ме прави маша на своето отмъщение? Защо и аз да затъна в старите техни лайна и престъпления?… Когато се изравних с него, трошица жал не беше останала. Гадеше ми се от отврата, че още ще уговаряме как да затрием оня човек.

— Какво предлагаш, уважаеми? — рекох му. — И аз ли като кючеците?

— Сам ще прецениш. Ако трябва! — безмилостно отвърна Рашид ага. — Откъде ще го подхванеш, е твоя работа, ама нека разбере Садък Бостанджи, че непокаяните грехове тежат на земята!

— А нашият грях? — попитах. — Дето сега го готвим. Той къде ще отиде?

— Много чоплиш, Демир ефенди! — за пръв път се разгневи той. — Аз го вземам! Ще го издържат патравите ми крака. Пък идем ли при Аллах всичките, с дедите си и децата си, тогаз той ще ни оправи кой е бил прав и кой крив!…

— Аллах и сега види — рекох хрисимо. — Ама аз теб, Рашид ага, няма да те оставя сам в греха. И аз ще взема дял.

Той ме погледна недоумяващо — как тъй мулето се превърна в кротка овца, и гласът му проскърца:

— Ако не беше тоя живот, Демире, приятели можеше да бъдем.

Хай да му се не види човекът! За какъв друг живот говореше? Не знаех какво да мисля за него. И чувствата ми бяха объркани. Хем беше коварен и зъл, като змия ми заплиташе краката, хем нещо мечтателно таеше в себе си. Като мъртвите звезди бе Рашид ага. Изстинали те преди милион години, а светлината им още иде към нас. Така и той — ако се вгледаш по-дълго в душата му, ще забележиш сред мрака слабо сияние от някаква загаснала добринка.