Проклятието на краля

Той кимва.

— Твърдят, че всичко това е било предсказано. И говорят в защита на принцесата.

Един от камериерите на краля отваря вратата на личния кабинет и ми кимва. Оставям гражданина без нито дума повече, и влизам.

В личния кабинет, където капаците са затворени, за да не допускат вътре сивотата на есенния следобед, е хладно и тъмно, а дървата в огнището са наредени, но огънят още не е запален. Кралят се е разположил зад широка, полирана в черно маса в голям резбован стол, намръщен. Масата пред него е отрупана с книжа, а в далечния край чака секретар, с вдигнато в готовност перо, сякаш кралят е диктувал писмо и е прекъснал рязко, когато е чул стражите да чукат и да разтварят вратата. Лорд Кромуел стои отстрани и вежливо ми кимва, когато влизам.

Усещам мириса на опасност, също както един кон може да усети нестабилните греди на прогнил мост под краката си. Местя поглед от свелия очи Кромуел към застаналия в готовност секретар, и се чувствам така, сякаш всички позираме за портрет от дворцовия художник, маестро Холбайн. Заглавието би било „Присъда“.

Вдигам глава, тръгвам към масата и срещам мрачния поглед на най-могъщия човек в християнския свят. Не се страхувам. Няма да се страхувам. Аз съм Плантагенет. Мирисът на опасност е мирис, който познавам така добре, както познавам наситения мирис на прясна кръв, острата миризма на отрова за плъхове. Усещах го в детската си стая; това е мирисът на детството ми, на целия ми живот.

— Ваше величество.

Правя реверанс, изправям се и заставам пред него, с ръце, сключени пред тялото, със спокойно лице.

Той среща погледа ми и ме гледа гневно, сурово, а аз го оставям да задържи мълчанието, докато усещам как в гърлото ми бавно се надига солена жлъчка. Преглъщам. После той проговаря първи:

— Знаете какво е това — казва грубо, като побутва към мен подвързан ръкопис.

Пристъпвам напред, и когато лорд Кромуел кимва, го вдигам. Ръцете ми не треперят.

Виждам, че заглавието е на латински.

— Това писмото на сина ми ли е? — питам. Гласът ми не трепва.

Лорд Кромуел свежда глава.

— Знаете ли как го е нарекъл? — изсъсква Хенри.

Поклащам глава.

— Pro ecclesiasticae unitatis defensione — прочита Хенри на глас. — Знаете ли какво означава това?

Отправям му продължителен поглед.

— Ваше величество, известно ви е, че зная. Някога аз ви учех на латински.

Той сякаш почти губи равновесие, все едно съм му припомнила момчето, което беше. Само за миг се поколебава, после отново заема надменна поза и казва:

— В защита на единството на Църквата. Но аз Защитник на вярата ли съм, или не?

Откривам, че мога да му се усмихна, устните ми не треперят.

— Разбира се, че сте.

— И върховен глава на англиканската църква?

— Разбира се.

— В такъв случай нима вашият син не се е провинил в оскърбление на короната, в държавна измяна, поставяйки под въпрос правото ми да управлявам моята църква и да я защитавам? Дори самото заглавие на писмото му е измяна, само по себе си!