Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Вие сте моят крал — казвам простичко. — Роден сте да бъдете крал, винаги сте бил моят крал. Никога не отричам това. Трябва да отсъдите какво е най-добро за цялото кралство и за мен, като ваша най-смирена и любяща слугиня.
Той се обръща и ме поглежда, и сякаш внезапно целият му гняв утихва напълно. Той се усмихва, сякаш съм казала нещо, което звучи напълно смислено.
— Наистина съм роден да бъда крал — казва тихо. — Това е Божията воля. Да се твърди нещо друго, е все едно да се опълчиш на Бог. Кажете това на сина си.
Кимвам.
— Бог отстрани Артур, за да ме направи крал — напомня ми той, почти свенливо. — Нима не го стори? Видяхте Го да го прави. Бяхте свидетел.
Не показвам какво ми струва да говоря за смъртта на Артур с по-младия му брат.
— Сам Бог ви постави на трона — съгласявам се.
— Най-добрият избор — заявява той.
Свеждам глава в знак на съгласие.
Кралят въздъхва, сякаш някак е стигнал до място, където може да намери покой.
Хвърлям поглед към Кромуел; изглежда, че аудиенцията е приключила. Той кимва, с леко пребледняло лице. Мисля си, че Кромуел трябва понякога да рови надълбоко, за да намери смелост да се изправи лице в лице с това чудовище, което е създал.
Правя реверанс и се готвя да се обърна и да тръгна към вратата, когато малък предупредителен жест на безмълвния секретар в края на масата ми напомня, че вече не ни е позволено да обръщаме гръб на краля. Величието му е толкова голямо, че трябва да се отдалечаваме от него, като вървим заднешком.
Аз принадлежа към старата кралска фамилия на Англия. Баща ми беше брат на двама крале. За миг, само за половин миг, си помислям, че ще изглеждам като глупачка, показвайки преувеличено уважение към този тлъст тиранин, който стои с гръб към мен, който дори не вижда уважението, което ми е заповядано да му засвидетелствам. После си помислям, че единственият глупак е онзи, който не успява да оцелее в тези опасни времена, и отправям към Томас Кромуел усмивка, която казва — стига само да може да я разчете — колко ниско ще паднем, вие и аз? За да запазим главите на раменете си? Отново правя реверанс и се отдръпвам заднешком на шест крачки, правя реверанс, сляпо опипвам зад гърба си за дръжката на бравата, и се измъквам през вратата.
Монтагю идва в стаята ми след вечернята, късно през нощта.
— Какво ти каза? — пита настойчиво. Косата му стърчи нагоре, сякаш е прокарвал раздразнено ръце през нея. Приглаждам я и оправям шапката му. Той рязко отдръпва глава от докосването ми. — Той ми се нахвърли, писмото на Реджиналд почти ни съсипа. Не мисля, че някога ще прости това. Не може да понася критики. Разкрещя ми се.
— Каза ми, че трябва да се откажа от Реджиналд — признавам. — Беше толкова разгневен, колкото не съм го виждала никога преди.
— Уплаши Кромуел — казва Монтагю. — Видях как се тресяха ръцете му. Бях на колене; кълна се, че краката ми щяха да се подкосят, ако стоях прав. През цялата вечеря не можеше да му се угоди. Кралицата говори с него по повод на някаква услуга за някого, и той ѝ каза, че тя не се ползва с достатъчно благосклонност от негова страна, за да я прахосва за други. Пред всички! Помислих си, че тя ще се разплаче пред целия двор. После, след вечеря, той ме отведе настрана. Беше извън себе си от гняв.
— Тя изпитва ужас от него — отбелязвам. — Не е като кралица Катерина, нито дори като Ан. Изобщо не може да се справя с него.
— Какво ще правим? — пита Монтагю. — Бог знае, че не можем да се справим с него. Какво е прихванало Реджиналд, за да ни изложи на това?
— Беше принуден! — защитавам го. — Трябвало е или да направи това, или да изпълва страница след страница с лъжи. Кралят му нареди да даде мнението си. Той трябваше да каже какво мисли.
— Нарекъл е краля тиранин и вилнеещ звяр!
Монтагю повишава тон, а после си спомня, че дори само тези думи са държавна измяна, и затиска устата си с ръка.
— Ще трябва да се отречем от него — казвам нещастно. — Знам, че ще се наложи.
Монтагю се свлича в един стол и прокарва ръце през косата си.
— Нима той не си дава сметка какъв е животът в Англия днес?
— Знае много добре — казвам. — Вероятно никой не знае по-добре от него. Той предупреждава краля, че ако продължава с унищожаването на манастирите, хората ще се надигнат срещу него, а императорът ще нахлуе в Англия. Северът вече се е вдигнал.
— Обикновените хора са се обърнали срещу съветника на епископа в Хорнкасъл — казва ми Монтагю, с нисък глас. — Палят сигнални огньове чак до Йоркшър. Но Реджиналд прибърза да се обяви против краля. Писмото му е държавна измяна.