Проклятието на краля

— Не виждам какво друго е можел да напише — казвам. — Кралят поиска мнението му. Той го даде. Казва, че принцесата трябва да получи титлата си, а папата трябва да бъде глава на Църквата. Ти би ли казал нещо различно?

— Да! Мили Боже, никога не бих казал истината на този крал.

— Но ако беше далече и ти беше наредено да напишеш честно мнението си?

Монтагю става от стола си и коленичи до мен, за да може да шепне в ухото ми.

— Почитаема майко, той е далече; но ние не сме. Страхувам се за вас, за себе си, и за сипа си Хари, за всичките си деца, и за всичките ни роднини. Няма значение, че Реджиналд е прав — знам, че е прав! Няма значение, че по-голямата част от Англия ще се съгласи с него — почти всеки лорд в страната би се съгласил с него. Не само обикновените хора са се надигнали в Линкълншър: те увличат със себе си и дребното дворянство и призовават лордовете да ги подкрепят. Всеки ден някой ме намира или ми изпраща съобщение, питайки ме какво ще правим. Но изричането на истината постави всички ни в ужасна опасност. Кралят вече не е задълбочен учен, вече не е благочестив син на Църквата. Превърнал се е в човек, излязъл напълно извън контрола на учителите си, на свещениците, може би не успява вече да владее и сам себе си. Няма смисъл да се представя пред краля честно мнение, той не иска да чува нищо освен хвалби за себе си. Не може да понесе дори една критична дума. Безмилостен е срещу онези, които говорят против него. Сега в Англия да се говори истината е равносилно на смърт. Реджиналд е далече и се наслаждава на лукса да говори открито, но ние сме тук; той излага на риск именно нашия живот.