Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— Бог да му даде вечен покой, да го приеме и да го въведе във вечния живот — казвам тихо.
— Не! — Хенри се надига, с коса, в която са се преплели треви и слама, и изкрещява в лицето ми: — Не! Не във вечния живот. Това е моето момче! Той е мой наследник! Имам нужда от него тук!
Ужасяващ е в бясната ярост, зачервила лицето му, но после виждам къде покритието на столчето за крака е одраскало лицето му, разкъсало е клепача му, така че по лицето му се стичат кръв и сълзи, виждам онова отчаяно дете, каквото беше, когато брат му умря, когато майка му умря само година по-късно. Виждам детето Хенри, което дотогава беше закриляно от живота, а сега този живот бе нахлул в детската му стая, в неговия свят. Дете, на което рядко бяха отказвали нещо, а сега внезапно всичко, което бе обичало, му бе отнето.
— О, Хари — изричам, и гласът ми е изпълнен с жал.
Той надава вопъл и се хвърля в скута ми. Хваща ме здраво през кръста, сякаш иска да ме смачка.
— Не мога… — изрича. — Не мога…
— Знам — казвам: мисля си за всички онези случаи, когато ми се налагаше да отида при този млад човек и да му кажа, че още един негов син е мъртъв, а сега той е толкова възрастен, колкото бях аз тогава, и отново узнава, че е изгубил син.
— Момчето ми!
Притискам го толкова здраво, колкото ме държи той, люлея го, поклащаме се заедно, сякаш той е голямо бебе, което плаче в скута на майка си, сломено от сърдечната мъка на детството.
— Беше мой наследник — проплаква той. — Беше мой наследник. Беше ми одрал кожата. Всички го казваха.
— Беше — казвам кротко.
— Беше красив, какъвто бях аз!
— Беше.
— Имах чувството, че така никога няма да умра…
— Знам.
Следва нов пристъп на ридания и аз го прегръщам, докато той плаче съкрушено. Поглеждам към Джейн над раменете му, разтърсващи се от плач. Тя е просто ужасена. Взира се в краля, прегърбен на пода, плачещ като дете, сякаш той е някакво странно чудовище от приказка, което няма абсолютно нищо общо с нея. Очите ѝ се плъзват към пода; явно си пожелава да е някъде далеч.
— Има проклятие — казва Хенри внезапно, като се надига, сяда и оглежда внимателно лицето ми. Клепачите му са подпухнали и зачервени, лицето му — покрито с петна и изподраскано, косата му — щръкнала, шапката му — в пепелта на огнището. — Сигурно има проклятие срещу мен. Защо иначе ще губя всички, които обичам? Защо иначе ще съм толкова окаян? Как може да бъда крал и същевременно най-нещастният човек на света?
Дори сега, когато този опечален баща се вкопчва в ръцете ми, няма да кажа нищо.
— С какво Беси Блаунт е оскърбила Бог, та той ме поразява? — пита ме настойчиво Хенри. — Какъв грях е извършил Ричмънд? Защо Бог би ми го отнел, ако над тях не тегне проклятие?
— Болен ли беше? — питам тихо.
— Всичко стана толкова бързо — прошепва Хенри. — Знаех, че той не е добре, но не беше нищо сериозно. Изпратих лекаря си, направих всичко, което е редно да стори един баща… — той си поема дъх с леко изхлипване. — Не съм сгрешил в нищо — казва вече по-спокойно. — Не може да е нещо, което съм направил. Сигурно Божията воля е била да ми бъде отнет. Трябва да е нещо, което Беси е направила. Трябва тя да има някакъв грях.
Той млъква рязко, взема ръката ми и я допира до разранената си, изгаряща буза.
— Не мога да го понеса — казва простичко. — Не мога да го повярвам. Кажете, че не е истина.
Сълзите се леят по лицето ми. Безмълвно поклащам глава.
— Няма да позволя да го казват — заявява Хенри. — Кажете, че не е вярно.
— Не мога да го отрека — казвам овладяно. — Съжалявам. Съжалявам, Хенри. Толкова съжалявам. Но той си отиде.
Устата му зяпва и от нея потича слюнка, очите му са възпалени и пълни със сълзи. Почти не е в състояние да издаде звук.
— Не мога да го понеса — прошепва. — Какво ще стане с мен?
Надигам се от пода, сядам на столчето за крака и протягам ръце към него, сякаш той отново е малкото момче в кралската детска стая. Той пропълзява към мен, полага глава в скута ми и се предава на сълзите си. Милвам оредяващата му коса и бърша разранените му бузи с ленения ръкав на роклята си, и го оставям да плаче и той плаче, докато стаята става златиста от залеза и сива от здрача, а Джейн Сиймор седи като малка статуя в отсрещния край на стаята, твърде ужасена, за да помръдне.
Докато здрачът потъмнява и се превръща в нощ, риданията на краля постепенно се превръщат в хленч, а после преминават в тръпки, докато накрая решавам, че е заспал, но после той отново се размърдва и раменете му се повдигат и спускат. Когато става време за вечеря, той не помръдва, и Джейн продължава странното си бдение заедно с мен — свидетелки на сърдечната му мъка. После, когато камбаните в града започват да бият за вечерня, вратата се открехва, Томас Кромуел се вмъква в стаята и обхваща всичко с един проницателен поглед.