Проклятието на краля

— О — възкликва Джейн с облекчение, изправя се на крака и прави малък, объркан жест, сякаш за да покаже на негова светлост секретаря, че кралят е рухнал от скръб, и е по-добре той да поеме нещата в свои ръце.

— Бихте ли желали да отидете на вечеря, ваша светлост? — пита я Кромуел с поклон. — Можете да кажете на двора, че кралят ще вечеря в покоите си сам.

Джейн дава съгласието си с лек, подобен на мяукане звук, и се измъква от стаята, а Кромуел се обръща към мен, докато държа краля в обятията си, сякаш аз представлявам по-заплетен проблем.

— Графиньо — обръща се той към мен, като се покланя.

Накланям глава, но не казвам нищо. Сякаш държа заспало дете, което не искам да събудя.

— Да повикам ли камериерите от спалнята му, за да го сложат в леглото? — пита ме той.

— И лекаря му с приспивателна отвара? — предлагам шепнешком.

Лекарят пристига, а кралят повдига глава и послушно изпива дозата. Държи очите си затворени, сякаш му е непоносимо да вижда погледите — любопитни, съчувствени, или — най-лошото, развеселени — на камериерите от спалнята, които оправят леглото, пронизват го с меч като предпазна мярка срещу скрити убийци, затоплят го с горещите въглени в грейката, а после застават при главата и краката му, в очакване на указания.

— Сложете негово величество да си легне — казва Кромуел.

Леко се сепвам от новата титла. Сега, когато кралят е единственият владетел на Англия, а папата не е нещо повече от викарий на Рим, той е започнал да твърди, че е равностоен на император. Вече няма да бъде наричан „ваша светлост“ като някой херцог, макар че тази титла беше достатъчно добра за баща му, първия Тюдор, и достатъчно добра за всички от моето семейство. Сега той има императорска титла: той е „величество“. Сега негово новопровъзгласено величество е толкова сломен от скръбта, че смирените му поданици трябва да го повдигнат и да го сложат в леглото, и са твърде изплашени, за да го докоснат.