Проклятието на краля

Притискам писмото към бузата си, сякаш мога да усетя уханието на тамян и восъка от свещта на кабинета, където го е написал. Целувам подписа, защото може той също да го е целунал, преди да запечата писмото и да го изпрати. Мисля си, че наистина съм го изгубила, ако се е отвърнал от живота и копнее за смъртта. Едничкото нещо, на което щях да го науча, ако го бях задържала до себе си, е никога да не се уморява от живота, а да се вкопчва в него. Живот: почти на всяка цена. Никога не съм се подготвяла за смъртта, дори не и когато се готвех за раждане, и никога не бих положила глава на дръвника. Мисля си, че изобщо не биваше да го оставям при монасите картузианци, макар да бяха добри мъже, макар да бях бедна и без никакъв друг начин да го изхранвам. Трябваше да прося край пътя със сина си на ръце, вместо да позволя той да ми бъде отнет. Не биваше никога да го оставям да се превърне в човек, който вижда себе си в Божиите ръце и се моли да отиде на небето.

Изгубих го, когато го оставих в обителта, изгубих го, когато го изпратих в Оксфорд. Изгубих го, когато го изпратих в Падуа, а сега осъзнавам изцяло безвъзвратността на загубата си. Някога бях омъжена за добър човек, имах четири красиви момчета, а сега съм стара жена, вдовица, със само двама сина в Англия, а Реджиналд, най-умният и точно онзи, който се нуждае от мен най-много, е далече, далече от мен и мечтае за собствената си смърт.

Притискам писмото му към сърцето си и скърбя за сина, който е уморен от живота, а после започвам да мисля. Препрочитам писмото и се питам какво има предвид с „гневни думи“. Питам се какво иска да каже с това, че иска да е пророк за краля. Много се надявам да не е написал нищо, което ще пробуди лесно разпалващите се подозрения на краля или неукротимия му гняв.