Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
Направих физиономия, която показваше, че определено не ми беше до търсене на съкровища точно тази нощ — така се държи човек с невидимите си приятели, когато не иска другите да го обявят за луд, защото говори с въздуха.
— Кажи, че си изпробвала лютивия си спрей и погрешка си напръскала очите си — бе изкрякал въздухът.
Ала аз бях прекалено изтощена, за да лъжа. Погледнах мама с разплакани очи и опитах да й кажа истината. Все тая.
— Просто... не се чувствам добре, защото... ами... момичешки работи, сещаш се.
— О, миличка...
— След като поговоря с Лесли по телефона, ще се почувствам по-добре.
За мое и на Ксемериус изумление, майка ми се задоволи с това обяснение. Тя ми свари чай, постави каната заедно с любимата ми чаша на точки на нощното ми шкафче, погали ме по главата и ме остави на мира. Дори си спести толкова характерните в други случаи коментари от рода на: Гуен, вече минава десет, говориш по телефона от четирийсет минути! Нали утре ще се видите в училище! Понякога наистина беше най-добрата майка на света.
С въздишка преметнах крака през ръба на леглото и зашляпах към банята. Облъхна ме повей на студен въздух.
— Ксемериус, ти ли си? — прошепнах и опипом затърсих ключа на лампата.
— Зависи. — Ксемериус висеше с главата надолу на полилея в коридора и замига на светлината. — Само ако не се превръщаш отново във фонтан! — Гласът му изтъня и стана плачлив, когато започна да ме имитира — за съжаление, особено сполучливо. — И после той каза, че няма представа за какво говоря, а после аз го попитах: Да или не?, а той ми отговори: Да, но моля те, спри да плачеш... — Ксемериус въздъхна театрално. — Момичетата наистина са костващите най-много усилия хора. Веднага след пенсионираните данъчни служители, продавачките в магазини за чорапи и председателите на земеделски сдружения.
— Нищо не обещавам. — Шепнех, за да не събудя останалите. — Най-добре е да не говорим за сещаш-се-кого, защото иначе... ами... фонтанът отново може да изригне.
— И без това повече не мога да слушам името му. Ще направим ли най-сетне нещо смислено? Като например да търсим съкровище?
Може би по-смислено бе пак да легна да спя, но за съжаление, напълно се бях разсънила.
— От мен да мине. Но преди това трябва бързо да се освободя от чая.
— Ъ?
Посочих вратата на тоалетната.
— Аха, ясно. Аз ще почакам тук.
В огледалото в банята видях, че изглеждам много по-добре, отколкото очаквах. За съжаление, нямаше и следа от белодробна туберкулоза. Само клепачите ми бяха малко подпухнали, сякаш бях прекалила с нанасянето на розови сенки.
— Всъщност къде беше през цялото време, Ксемериус? — попитах, когато се върнах обратно в коридора. — Да не би случайно при...
— При кого? — Гаргойлът направи възмутена физиономия. — Да не би да имаш предвид онзи, чието име не трябва да се споменава?
— Ами да.
Много ми се искаше да разбера какво бе правил Гидиън вечерта. Как ли се чувстваше заради раната на ръката си? Дали бе разговарял с някого за мен? Като например: Това е едно голямо недоразумение. Разбира се, че обичам Гуендолин. Никога не съм се преструвал пред нея.
— Неее, нее, няма да се хвана на въдицата. — Ксемериус разпери крила и се приземи на пода. Застанал пред мен, стигаше малко над коляното ми. — Но и бездруго, не съм излизал. Огледах най-подробно къщата тук. Ако изобщо някой може да намери съкровището, това съм аз. Най-малкото, защото никой от вас не е в състояние да минава през стени или да пребърква шкафовете на баба ти, без да бъде хванат.
— Е, това, да си невидим, трябва да има и някакви предимства — казах, като се въздържах да отбележа, че той изобщо не е в състояние да пребърква каквото и да било, защото с призрачните си лапи дори не можеше да отвори вратичката на някой шкаф. Нито един от призраците, с които се бях запознала досега не можеше да мести предмети. Повечето не бяха в състояние да предизвикат дори студен полъх на въздуха. — Нали знаеш, че не търсим съкровище, а само указания от дядо ми, които някак си да ни помогнат?
— Къщата е наистина претъпкана със съкровищно подобни джунджурии. Да не говорим за всевъзможните скривалища — продължи Ксемериус. — Част от стените на първия етаж са двойни, между тях има коридори, които са толкова тесни, че определено не са направени за хора с дебели задници.
— Наистина ли? — Досега не знаех за съществуването им. — И как се влиза в тях?
— В повечето стаи вратите просто са замазани, но все още съществува един вход през вградения гардероб на пралеля ти и още един, зад разнебитения бюфет в трапезарията. И в библиотеката, скрит зад подвижна полица, колко банално! Между другото, библиотеката има връзка със стълбището, водещо към апартамента на господин Бърнард, и още една — с втория етаж на къщата.