Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Е, добре. Да започваме!
Ник освети лицето на прародителя ни с фенера.
— Нечестно е, че е кръстил коня си Дебелата Ан! Животното е слабо като вейка, докато той самият прилича на шопар с брада!
— Да, напълно си прав.
Опипах зад рамката за езичето на механизма, който задвижваше тайната врата. Както обикновено, заяждаше малко.
— Всички спят като къпани бебета. — Лъхтейки, Ксемериус се приземи на стъпалата до нас. — Или по-точно всички, с изключение на господин Бърнард, който очевидно страда от безсъние. Но няма място за притеснение, той няма да ни се пречка. Настанил се е в кухнята със студен пилешки сандвич и гледа някакъв филм с Клинт Истууд.
— Много добре.
С обичайното си изскърцване, картината се наклони на една страна и се показа вход, водещ към няколко стъпала, които само след няколко метра свършваха пред друга врата. Тази врата водеше към банята на първия етаж и от другата страна бе замаскирана с огромно огледало. Преди често се забавлявахме, като минавахме оттук (забавното се състоеше в това, че никога не се знаеше дали в този момент някой не ползваше банята), но каква наистина беше ползата от този таен коридор, все още не можехме да кажем. Може би на някой от предците ни просто му е харесвала мисълта да може по всяко време да изчезне от това тихо местенце.
— И къде се намира сандъкът, Ксемериус? — попитах го.
— Вляво. Между стените.
В сумрака не можех да видя съвсем точно, но той звучеше, сякаш почистваше зъбите си с нокът.
— Ксемериус е истинска мъка за произнасяне — рече Ник. — Ще го наричам Ксеми. Или Мери. Може ли аз да взема ковчежето?
— Намира се вляво — обясних му.
— Ти шамият си мъка за проижнашяне — тросна се гаргойлът. — Кшеми или Мери, ишка ти ше! Аз проижлизам от жнатен род могъшти демони и наште имена...
— Да не би да имаш нещо в устата?
Ксемериус се изплю и премляска.
— Вече не. Изядох гълъба, който спеше на покрива. Тъпи пера.
— Та ти не можеш да ядеш!
— От нищо не разбира, но на всяка манджа е мерудия — отвърна обидено той. — И дори не ми позволява да хапна и гълъбче.
— Не можеш да ядеш гълъбчета, защото си призрак.
— Аз съм демон! Мога да ям всичко, което си поискам! Веднъж дори изядох цял свещеник заедно с расото му и колосаната му якичка. Защо гледаш така невярващо?
— По-добре внимавай някой да не дойде.
— Хей, не ми ли вярваш?
Ник вече се бе изкачил по стълбите и освети с фенера стената.
— Нищо не виждам.
— Сандъкът е зад стената, в една кухина, глупако — рече Ксемериус. — И не лъжа! Щом казвам, че съм изял гълъб, значи, съм го направил.
— Намира се в кухина зад стената — информирах брат ми.
— Но никоя от тухлите не изглежда хлабава.
Момчето коленичи и опита да натисне стената с ръце.
— Ехооо, на теб говоря! — пискаше гаргойлът. — Да не би да ме игнорираш, ревличке? — Когато не отговорих, той извика: — Е, добре, беше гълъб призрак! Но няма разлика.
— Гълъб призрак, ще умра от смях. Дори и да има гълъби призраци, а аз никога не съм виждала такива, тогава пак не би могъл да го изядеш. Призраците не могат да се убиват един друг.
— Всички камъни са здраво закрепени — съобщи Ник.
Ксемериус изсумтя ядосано.
— Първо, дори и гълъбите могат да решат да останат на земята като призраци, бог знае защо. Може и да имат сметки за уреждане с някоя котка. Второ, я ми обясни как ще различиш гълъб призрак от другите гълъби? И трето, с живота му на призрак е свършено, щом го изям. Защото аз не съм обикновен призрак, а — не знам колко пъти вече съм го казвал — истински демон. Може и да не съм в състояние да направя кой знае какво във вашия свят, но в света на призраците съм голяма работа. Кога най-сетне ще го разбереш?
Ник се изправи и няколко пъти изрита стената.
— Неее, нищо не може да се направи.
— Шшт! Престани, вдигаш прекалено силен шум. — Извадих главата си от коридора и погледнах обвинително Ксемериус. — Щом си толкова голяма работа, кажи сега какво да правим?
— Да не би да съм споменавал нещо за хлабави тухли?
— А как тогава да се доберем до сандъка?
— С чук и длето — бе логичният отговор.
Само дето не дойде от гаргойла, а от господин Бърнард. Замръзнах от страх. Той стоеше само на метър от мен. В сумрака можех да видя проблясването на позлатените му бухалски очила. И зъбите му. Възможно ли бе да се усмихва?