Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Марципан ли?
За един кратък миг престанах да хлипам и се усмихнах.
— Да, марципан! — повтори Лесли напълно сериозно. — Онзи хубавия с многото бадеми.
За малко да се разкискам. Но после отново се сетих, че съм най-нещастното момиче на света, и казах, подсмърчайки:
— Ако наистина е така, тогава Гидиън е отхапал част от сърцето ми! И е изгризал цялата шоколадова глазура. Трябваше да го видиш как гледаше, когато...
Преди отново да съм започнала отначало, Лесли въздъхна шумно.
— Гуени, наистина ми е неприятно да го кажа, но твоето хленчене не е от полза за никого. Трябва да престанеш!
— Не го правя нарочно — уверих я. — Просто отвътре ми идва. В един миг съм най-щастливото момиче на света, а в следващия той ми казва, че...
— Добре, Гидиън се е държал като мръсник — бързо ме прекъсна тя. — Макар и да не разбирам защо. Имам предвид, защо влюбените момичета да са по-лесни за контролиране? Бих казала, че е тъкмо обратното. Влюбените момичета са като тиктакащи бомби със закъснител. Човек никога не знае какво ще сторят в следващия миг. Май че Гидиън и неговият приятел-шовинист, графът, яко са се объркали.
— Наистина вярвах, че ме обича, а той само се е преструвал. Това е толкова...
Подло? Жестоко? Изглежда, никоя дума не беше достатъчна да опише чувствата ми.
— О, по дяволите! При други обстоятелства бих ти позволила със седмици да се къпеш в самосъжаление. Но в момента просто не можеш да си го позволиш. Нуждаеш се от енергията си за други цели. Например, за да оцелееш. — Гласът на Лесли прозвуча необичайно строго. — Така че се съвземи!
— И Ксемериус каза същото. Преди да изчезне и да ме остави сама.
— Малкото невидимо чудовище има право! Сега трябва да запазим здравия си разум и да съберем всички факти. Уф, това пък какво беше? Чакай малко, трябва да отворя прозореца, защото Берти изпусна едно от ужасните си пръцкания... лошо куче! Докъде бях стигнала? Да, точно така, трябва да открием какво е скрил дядо ти в къщата ви. — Тонът й се извиси с няколко октави. — Бих казала, че Рафаел се оказа доста полезен. Може би не е чак толкова глупав, колкото ни се струва.
— Сигурно имаш предвид, колкото на теб ти се струва. — Ставаше дума за по-малкия брат на Гидиън, който отскоро посещаваше нашето училище и който бе разкрил, че загадката, оставена от дядо ми, всъщност указваше географски координати, водещи право към нашата къща. — Мен по-скоро живо ме интересува каква част от тайните на пазителите и пътуванията във времето на Гидиън достигат до Рафаел.
— Може би повече, отколкото човек би предположил — отвърна Лесли. — Във всеки случай, не се хвана на приказките ми, че игрите със загадки в момента са последен писък на модата в Лондон. Но беше достатъчно умен, за да не задава въпроси. — След кратка пауза добави: — Той има доста хубави очи.
— Определено.
Очите му наистина бяха хубави, което ми напомни, че Гидиън имаше абсолютно същите — зелени и обрамчени от гъсти тъмни мигли.
— Не че това ме впечатлява по някакъв начин, просто констатирах...
Влюбих се в теб, бе заявил Гидиън напълно сериозно, гледайки ме право в очите. А аз бях отвърнала на погледа му и бях повярвала на всяка дума! Сълзите ми отново започнаха да се стичат и едва успявах да чуя думите на Лесли.
— ...но се надявам да е дълго писмо или нещо като дневник, в които дядо ти обяснява всичко, премълчавано от другите, и дори още някои неща. Тогава няма повече да ни се налага да се лутаме на сляпо и най-сетне ще можем да съставим истински план...
Такива очи трябва да бъдат забранени. Или трябва да се постанови закон, според който момчета с толкова красиви очи трябва да ходят само със слънчеви очила, освен ако, за компенсация, нямаха огромни щръкнали уши или...
— Гуени? Да не би отново да цивриш? — Сега Лесли звучеше точно като госпожа Каунтър, учителката ни по география, когато някой й кажеше, че за съжаление, е забравил домашното си. — Скъпа, това не е добре! Трябва да престанеш да забиваш отново и отново камата в нараненото си сърце! Сега трябва...
— ...да запазим здравия си разум! Напълно си права.
Въпреки усилията, които ми костваше, се опитах да избия от главата си спомените за очите на Гидиън и да придам поне малко увереност на гласа си. Просто дължах това на Лесли. В крайна сметка тя ме подкрепяше дни наред, без да поставя каквито и да било условия. Затова, преди да приключим разговора, трябваше непременно да й кажа колко съм щастлива, че ми е истинска приятелка. (Макар че пак започнах мъничко да плача, но този път от умиление.)