Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник трилогия „СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ”». Краткое содержание книги:
1. Керстин Гир: Рубиненочервено
2. Керстин Гир: Сапфиреносиньо
3. Керстин Гир: Смарагдовозелено
— Което обяснява защо господин Бърнард винаги изниква сякаш от нищото — измърморих.
— Но това не е всичко: във вътрешността на комина на голямата камина има стълба, по която можеш да се изкачиш до покрива. От кухнята не може да се стигне до шахтата на комина, защото там камината е зазидана, но във вградения шкаф в края на коридора на първия етаж има капак, достатъчно голям за Дядо Коледа. Или за вашия зловещ иконом.
— Или за коминочистача.
— Да не говорим пък за мазето! — Ксемериус се престори, че не е чул коментара ми. — Дали съседите ви знаят, че има тайна врата, водеща към къщата ви? И че под тяхното мазе съществува още едно? Но човек не трябва да се страхува от паяци, ако реши да търси нещо там.
— Тогава е по-добре да започнем с търсенето отнякъде другаде — рекох бързо и напълно забравих да говоря тихо.
— Разбира се, ако знаем какво търсим, ще е по-лесно. — Ксемериус се почеса със задната лапа по брадичката. — Реално погледнато, може да е какво ли не: препарираният крокодил в килера, шишето скоч зад книгите в библиотеката, връзката писма в тайното чекмедже на бюрото на пралеля ти, сандъкът, скрит в една кухина в стената...
— Сандък в стената? — прекъснах го.
Ксемериус кимна.
— О, мисля, че събуди брат си.
Рязко се обърнах. Дванайсетгодишният ми брат Ник стоеше на вратата на стаята си и прокарваше и двете си ръце през щръкналите си червени коси.
— С кого говориш, Гуени?
— Посред нощ е — прошепнах. — Връщай се в кревата, Ник.
Той ме изгледа колебливо и буквално можех да видя как се разсънва с всяка изминала секунда.
— За какъв сандък в стената става въпрос?
— Аз... исках да го потърся, но мисля, че е по-добре да изчакам, докато се съмне.
— Глупости! — заяви Ксемериус. — В тъмното виждам като... да кажем, като кукумявка. А и трудно ще претърсиш къщата, когато всички са будни, освен ако не искаш да си имаш компания.
— Имам фенерче — рече Ник. — А какво има в сандъка?
— Не знам точно. — Позамислих се за момент. — Може би нещо от дядо.
— О! И къде точно е скрит този сандък? — полюбопитства брат ми.
Погледнах въпросително Ксемериус.
— Видях го в тайния коридор зад възседналия кон дебел мъж с бакенбардите. Но кой крие тайни... ъъъ... съкровища в скучни сандъци? Според мен крокодилът е много по-обещаващ. Кой знае с какво е напълнен? Аз гласувам да го разпорим.
Тъй като вече бях имала удоволствието да се запозная с крокодила, бях против.
— Първо ще погледнем в онзи сандък. Кухина в стената звучи добре.
— Скууучно! — изкудкудяка Ксемериус. — Вероятно някой от предците ти е скрил там от родителското тяло тютюна за лулата си... или... — явно му бе хрумнала някаква мисъл, която го развесели, защото изведнъж се ухили, — или разчленените части на някоя невъзпитана прислужница!
— Сандъкът е в тайния коридор зад портрета на прапрапрапрачичо Хю — обясних на Ник. — Но...
— Ей сега ще донеса фенерчето си!
Брат ми вече се бе обърнал и аз въздъхнах.
— Защо пак въздишаш? — Ксемериус завъртя театрално очи. — Няма да навреди, ако дойде и той. — После разпери крила. — Ще направя една обиколка и ще проверя дали останалата част от семейството спи дълбоко. Нали не искаме леля ти с острия нос да ни хване как намираме диамантите.
— Кои диаманти?
— Мисли позитивно! — отвърна Ксемериус и полетя. — Какво предпочиташ? Диаманти или изгнилите остатъци на невъзпитаната прислужница? Всичко е въпрос на нагласа. Ще се срещнем при дебелия чичо с крантата.
— С призрак ли говориш?
Ник се беше появил зад мен, загаси лампата в коридора и вместо това запали фенерчето си.
Кимнах. Брат ми никога не бе поставял под въпрос дали действително мога да виждам призраци. Дори напротив. Още от четиригодишен (тогава аз бях на осем) самоотвержено ме защитаваше, когато някой не искаше да ми повярва. Като например леля Гленда. Карахме се всеки път когато тя ни вземаше със себе си до „Хародс“ и аз се заговорех там с любезния униформен портиер господин Гризъл*. Тъй като той беше мъртъв от петдесет години, естествено, никой не възприемаше за нормално, когато спирах и заговорех за семейство Уиндзор** (господин Гризъл бе горещ почитател на кралицата) и за прекалено влажния юни (времето бе втората му любима тема). Някои хора се смееха, други намираха въображението на децата за „божествено“ (обикновено думите им бяха придружени с разрошване на косата ми), други пък просто поклащаха глава, но никой не се вълнуваше толкова, колкото леля Гленда. Поставена в неудобно положение, тя ме дърпаше напред и се караше, когато запънех крака в земята, като не пропускаше да отбележи, че трябва да взема пример от Шарлот (която още тогава беше толкова перфектна, че дори и косъмче не се измъкваше от прическата й), и което беше най-подлото — заплашваше да ме лиши от десерт. И въпреки че изпълняваше заканите си (а аз обожавах всякакви видове десерт, дори и компот от сливи), сърце не ми даваше да подмина господин Гризъл. Ник се опитваше да ми помогне всеки път, като умоляваше леля Гленда да ме пусне, защото горкият господин Гризъл няма с кого другиго да си поговори. И всеки път леля Гленда го обезоръжаваше много хитро, като му отвръщаше сладко и нежно: