Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
Жените завиха по голямата алея, разположена срещу прозореца на Шарни. По-откритите лъчи на луната ги обляха със светлина. Оливие едва не нададе вик на радостна изненада, като позна осанката и прическата на Мария-Антоанета, както и долната част на лицето й, осветена въпреки тъмното отражение от гарнитурата на шапката. Тя държеше в ръка роза. Със силно разтуптяно сърце Шарни се свлече от прозореца си и се озова в парка. Той затича по тревата, за да не вдига шум, като се криеше зад най-дебелите дървета и следеше с поглед двете жени, чиято походка се забавяше от минута на минута.
Какво да прави? Кралицата имаше спътница. Тя не беше изложена на никаква опасност. Ох, ако беше сама, той щеше да превъзмогне терзанията, за да се приближи и коленичил да й каже: „Аз ви обичам!“ Ох, ако я застрашаваше някаква голяма опасност, той щеше да пожертва своя живот, за да спаси този ценен живот!
Докато си мислеше така и мечтаеше за хиляди безумни нежности, двете разхождащи се жени се спряха внезапно. Едната, по-дребната, каза тихо няколко думи на другарката си и я напусна. Кралицата остана сама. Виждаше се как другата дама ускорява крачка към някаква цел, която Шарни все още не можеше да отгатне. Като потупваше с малкия си крак по пясъка, кралицата се облегна на едно дърво и се загърна с наметалото си така, че да покрие дори главата си с качулката, която допреди малко се диплеше на широки копринени гънки върху раменете й. Когато Шарни я видя сама и така замислена, той скочи сякаш за да падне в коленете й. Но разсъди, че го деляха от нея най-малко тридесет крачки; че преди да измине тези тридесет крачки, тя ще го види и като не го познае, ще се уплаши; ще извика или ще побегне; че виковете й ще привлекат първо спътницата й, а после някои стражи ще претършуват парка; че най-малко ще открият дебнещия, че може би той ще се оттегли и това ще сложи завинаги край на тайната, на щастието и на любовта.
Той успя да се спре и добре стори, защото едва потисна този силен порив, компаньонката на кралицата се появи отново, но този път не дойде сама. Шарни видя на две крачки зад нея да върви някакъв строен мъж, скрит под голяма шапка и под широка мантия. Мъжът, който с вида си накара господин Дьо Шарни да потрепери от ненавист и ревност, не крачеше като победител. Той се олюляваше и влачеше колебливо крака, сякаш се движеше пипнешком в мрака, сякаш нямаше за водач компаньонката на кралицата, нямаше за цел самата кралица, застанала бледа и права под дървото. Щом забеляза Мария-Антоанета, треперенето, което Шарни бе забелязал у него, се засили още повече. Непознатият свали шапката си и, така да се каже, омете с нея земята. Той продължаваше да се приближава. Шарни го видя да навлиза в гъстата сянка; поклони се дълбоко и неколкократно.
Шарни едва не изгуби присъствие на духа. Но си спомни, че кралицата се занимаваше с тайнствена политика, че кроеше често интриги с германските дворове, отношения, които кралят не одобряваше и строго забраняваше. Може би този тайнствен кавалер беше куриер от Шьонбрун или от Берлин, дворянин, носещ тайно послание, една от ония германски фигури, които Луи XVI не искаше да вижда вече във Версай, откакто император Йосиф II си бе позволил да прати във Франция своя зет многохристиянския крал да учи философия и политическа критика. Тази мисъл, подобна на превръзка с лед, която лекарят слага на горещо от треска чело, освежи клетия Оливие, възвърна благоразумието му и укроти плама на първоначалния му гняв. Кралицата продължаваше да се държи благоприлично и дори с достойнство.
Компаньонката, застанала на три крачки, неспокойна, внимателна, дебнеща като приятелките или настойниците на момичетата в компаниите от две жени и двама мъже на Вато, осуетяваше с любезната си загриженост съвсем чистите намерения на господин Дьо Шарни. Но както е опасно да бъдеш заварен на политическа среща, така е и срамно да бъдеш заварен на любовна среща. Никой не прилича така на един влюбен мъж, както един заговорник. И двамата имат еднакво наметало, еднакво остър слух, еднаква нерешителност в походката. Шарни нямаше много време да се вдълбочава в размишления — компаньонката се размърда и прекъсна разговора. Кавалерът направи движение като да падне на колене. След аудиенцията несъмнено го освобождаваха.
Шарни се скри зад дебелото дърво. В този миг му се стори, че вижда някакъв предмет с ясни очертания да се плъзва по дължината на кралската мантия; дворянинът се наведе бързо чак да тревата, после се изправи с почтително движение и побягна, защото не можеше да се определи другояче толкова бързото му заминаване. Но компаньонката на кралицата го повика със слаб глас и като спря бягството му, подхвърли шепнешком една-единствена дума: