Колието на кралицата

Олива сметна, че вижда в красивата отшелница сестра по душа. Ала дамата с монумента не помръдваше, изглежда, дремеше в креслото си. Изтекоха два часа, без тя да се отмести с един градус. Олива вече се отчайваше. Тя не би направила към Адонис или към Бозир и една четвърт от стъпките, които направи към непознатата. Загубила най-после търпение, минавайки от нежност към омраза, тя отвори и затвори десет пъти прозореца си; десет пъти подплаши птиците в листака и направи толкова рисковани телеграфни жестове, че и най-тъпият от хората на господин Дьо Кросън, ако минаваше по булеварда или по края на улица „Сен Клод“, щеше да ги забележи и да се заинтересува.

Олива откри по лицето на младата жена всички характеристики на аристокрацията и заключи, че тя е горда и неспособна да се развълнува. Тя се отказа. Олива обърна гръб, нацупи се очарователно и пак застана на слънце, този път залязващо слънце, за да се върне в компанията на цветята си, снизходителни другарки, които, също благородни, също елегантни, също напудрени, също кокетни като най-знатните дами, все пак позволяват да ги докосват, да ги вдъхват и да отвръщат с уханието си, със свежестта си и с трептящия си досег на приятелска или любовна целувка.

Никол не мислеше, че тази уж горда жена беше Жана дьо Валоа, графиня Дьо ла Мот, която от предния ден търсеше някаква идея; че тази идея имаше за цел да попречи на Мария-Антоанета и на кардинал Дьо Роан да се виждат; че един още по-голям интерес налагаше кардиналът, като не се вижда вече насаме с кралицата, да вярва твърдо, че продължава да я вижда, и следователно ще се задоволи с тази илюзия и ще престане да иска да я вижда действително. Сериозни идеи, напълно законни основания за старанието на една млада жена да не помръдне глава в течение на два часа.