Колието на кралицата

Тъй като сезонът беше хубав, меките и благоуханни нощи даваха повече воля на очите му и повече смътна мечтателност на душата му, той прекарваше част от времето си под ясмините на прозореца си и дебнеше далечните шумове, които идеха от двореца, следеше през пролуките между листака играта на движещите се светлини чак до часа за лягане.

Скоро прозорецът не му беше достатъчен. Беше твърде отдалечен от шума и светлините. Той скочи долу, на моравата, напълно уверен, че няма да срещне в този час нито куче, нито стража, и потърси приятната, опасна наслада да отиде до края на гората, на границата, която дели гъстия мрак от ярката лунна светлина, за да разгледа оттам силуетите, които се мяркаха, черни и бледи, зад белите завеси на кралицата. По този начин той я виждаше всеки ден, без тя да знае. Умееше да я разпознае от четвърт левга, докато тя вървеше с дамите си или с някой приятел дворянин и си играеше с китайския слънчобран, който подслоняваше широката й шапка, украсена с цветя. Никаква походка, никаква поза не можеше да го измами. Той знаеше наизуст всички дрехи на кралицата и различаваше сред листата роклята на вълнообразни черни ивици, която се диплеше от целомъдреното и прелъстително движение на тялото. А когато видението изчезнеше, когато вечерта прогонваше разхождащите се и му позволяваше да отиде до статуите на колонадата, за да проследи последните трептения на любимата сянка, Шарни се връщаше при прозореца си, гледаше отдалеч през една пролука, която бе успял да направи през горския гъсталак, бляскавата светлина на прозорците на кралицата, после виждаше как светлината изчезва и тогава живееше със спомен и надежда, както бе живял със следене и възхищение.

Една вечер, когато се бе прибрал, когато бяха изминали два часа, откакто бе отправил последно сбогом към изчезналата сянка, и когато росата, падаща от звездите, започваше да процежда белите си перли по листата на бръшляна, Шарни се готвеше да се отдръпне от прозореца и да си легне, когато до слуха му стигна плахо изскърцване на ключалка.

Той се върна на наблюдателния си пункт и се ослуша. Часът беше напреднал, в най-отдалечените от Версай енории биеше полунощ. Шарни се учуди, че чува шум, на който не бе привикнал. Немирната ключалка беше на една малка вратичка на парка, разположена на около двадесет и пет крачки от къщата на Оливие. Тя никога не се отваряше освен в дните на голям лов, за да минат колите с дивеч. Шарни забеляза, че хората, които отваряха вратата, не говореха. Те спуснаха отново резетата и влязоха в алеята, която минаваше под прозорците на къщата му. Дърветата и висящите лози закриваха достатъчно прозоречните капаци и стените, за да не ги забележат, когато минаваха. Пък и вървяха с наведени глави и бърза крачка. Шарни ги различаваше смътно в мрака. Само по шумоленето на развяващи се поли позна две жени, чиито копринени наметала трептяха досам сплетените клони.