Колието на кралицата

След няколко минути Шарни забеляза наметалото и шапката, които бе различил предишната вечер. Този път непознатият не крачеше към кралицата със същата почтителна сдържаност. Той идеше с широки крачки, не смееше да тича, но вървеше по-бързо и все едно тичаше. Облегнала се на голямото дърво, кралицата седна на наметалото, постлано от новия Рали87, и докато бдителната приятелка пазеше като предишната вечер, влюбеният благородник, коленичил на мъха, заговори със страстна бързина. Кралицата бе навела глава, обзета от любовна мъка.

Шарни не чуваше самите думи на кавалера, ала изразът им беше пропит с поезия и любов. Всеки звук можеше да се изтълкува като пламенна клетва. Кралицата не отговаряше нищо. В това време непознатият ставаше все по-нежен в словоизлиянието си и понякога на клетия Шарни му се струваше, че речта, обвита в този хармоничен трепет, ще избухне отчетливо и тогава той ще умре от яд и ревност. Но нищо, нищо… Точно когато гласът ставаше ясен, един многозначителен жест на компаньонката, която се ослушваше, принуди страстния оратор да сниши диапазона на своите елегии. Кралицата пазеше упорито мълчание. Другият, трупайки молба върху молба, което Шарни отгатваше по пламенната мелодичност на гласа му, получаваше само кротко мълчаливо съгласие, недостатъчна благосклонност за палещите устни, започнали да пият любовта.

Но внезапно кралицата изтърва няколко думи. Поне така можеше да се помисли. Твърде сподавени, твърде глухи думи, защото само непознатият можа да ги чуе; но едва ги чу, в изблик на възторг той така се провикна, че самия него да го чуят:

— Благодаря, о, благодаря, моя добра господарке! Значи до утре.

Кралицата скри лицето си, и без това добре скрито. Шарни усети студена пот да се стича бавно, на тежки капки по слепоочията му. Непознатият в това време видя, че кралицата протегна ръце към него. Той ги улови и положи върху тях такава продължителна и нежна целувка, че докато тя траеше, Шарни изпита болката на всички мъчения, които жестокото човечество е заимствало от пъклените варвари. След тази целувка кралицата се изправи бързо и хвана за ръка компаньонката си. Двете избягаха, като минаха както предишната вечер покрай Шарни.

Когато и непознатият побягна, Шарни, който не можеше да се откъсне от земята, към която го приковаваше умората на една неизразима мъка, долови смътно едновременното изскърцване на две затварящи се врати.

Няма да се опитваме да опишем състоянието, в което се намираше Шарни след това ужасно откритие. Нощта мина за него в яростно тичане из парка, из алеите, които отчаяно упрекваше за престъпното им съучастие. Шарни, обезумял в течение на няколко часа, дойде на себе едва когато в слепия си бяг ритна шпагата, която бе захвърлил, за да не се изкуши да си послужи с нея. Острието, в което се препъна изведнъж, възвърна чувството му за сила и достойнство. Мъж, който усети шпага в ръката си, ако е още обезумял, може само да се прободе с нея или да прободе този, който го обижда — той няма право вече да бъде слаб, нито да се страхува.