Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Много добре.
Хатиб стана и сержантът отвори вратата пред него. Заедно слязоха с асансьора до първото равнище под земята. Там тръгнаха по един коридор, който водеше до стълбите към второто равнище. Покрай коридора имаше стоманени врати, а зад тях, клекнали сред собствената си мръсотия, бяха затворени седем американски екипажа, четири британски, един италиански и един пилот на кувейтски Скайхок.
На следващото равнище имаше още килии, две от тях заети. Хатиб надникна през прозорчето на вратата в първата.
Килията се осветяваше от гола крушка, стените й бяха опръскани със засъхнали екскременти и други кафяви петна — стара кръв. В средата, на пластмасов стол седеше напълно гол мъж, а по гърдите му течаха струйки повърнато, кръв и слюнка. Ръцете му бяха оковани в белезници зад него, а лицето му — покрито с качулка без прорези за очите.
Двама души от АМАМ, облечени в комбинезони, подобни на тези, които носеше сержант Али, стояха от двете му страни и поглаждаха с длани дългите по метър пластмасови маркучи, напълнени с асфалт, който ги прави по-тежки, без да се отразява на гъвкавостта им. Бяха отстъпили, за да си починат. Очевидно преди това бяха концентрирали вниманието си върху пищялите и капачките на коленете, защото кожата се беше смъкнала от тях и придобила синьо-жълт цвят.
Хатиб кимна и мина към следващата врата. През дупката видя, че вторият пленник не е с качулка. Едното му око беше напълно затворено, подпухналата плът на челото и бузата беше съединена със засъхнала кръв. Когато си отвори устата, вътре се видяха дупки на местата, където му бяха счупили зъбите и между смазаните му устни се показа кървава пяна.
— Тайн, Никлъс Тайн. Лейтенант. Пет-нула-едно-нула-девет-шест-осем.
— Навигаторът — прошепна сержантът. Хатиб също му отвърна шепнешком:
— Кой от нашите говори английски?
Али посочи с ръка онзи от ляво.
— Доведи го.
Али влезе в килията на навигатора и излезе с един от разпитващите. Хатиб проведе с него разговор на арабски. Мъжът кимна, влезе отново в килията и нахлузи качулката на главата на мъжа.
Едва тогава Хатиб разреши да отворят вратите на двете килии.
Англоговорящият се приведе към Ники Тайн и му заговори през плата. Говореше английски със силен акцент, но разбираемо.
— Добре, лейтенант, това беше. С теб свършихме. Няма повече да те бием.
Младият навигатор чу думите. Тялото му сякаш се свлече от облекчение.
— Но твоят приятел, той няма такъв късмет. Вече умира. Можем да го заведем в болница — чисти бели чаршафи, лекари, всичко, от което има нужда, или да го довършим. Ти ще избереш. Когато ни кажеш, ще спрем и ще го заведем в болница.
Хатиб кимна на сержант Али, който стоеше по-нататък в коридора. Той влезе в другата килия. През отворената врата се чу как пластмасовият бич се стоварва върху голи гърди. Сетне пилотът започна да крещи.
— Добре, снаряди — изкрещя Ники Тайн под качулката си, — престанете, копелета такива, беше склад за боеприпаси, за снаряди с бойни газове…
Ударите престанаха. От килията на пилота излезе задъхан Али.
— Гениален сте, господин бригаден генерал.
Хатиб сви скромно рамене и рече наставнически на своя ученик:
— Никога не подценявай сантименталността на англичаните и американците. Сега доведи преводачите, извлечи всички подробности, до последната. Когато имаш написан текст, ми го донеси.
Като се върна в кабинета си, бригадният генерал Хатиб се обади лично на Хюсейн Камел. Час по-късно Камел се обади на свой ред. Тъст му бил очарован; щял да свика съвещание, вероятно тази нощ. Омар Хатиб трябвало да бъде на разположение, в очакване да го повикат.
Същата вечер Карим започна отново да дразни Едит, мило и без злоба, този път за работата й.
— Не ти ли доскучава понякога в банката, мила?
— Не, работата е интересна. Защо питаш?
— О, не зная. Просто не мога да разбера как можеш да я смяташ за интересна. За мен би била най-скучната работа в света.
— Да, но не е толкова скучна.
— Добре де, какво й е интересното?
— Ами да боравиш със сметки, да правиш капиталовложения, такива неща. Това е важна работа.
— Глупости, да казваш „добро утро“, „да, господине“, „не, господине“, „разбира се, господине“ на хора, които осребряват чек за петдесет шилинга. Скучно.
Лежеше по гръб на леглото й. Тя също легна и се сгуши в него. Обичаше да го усеща до себе си.
— Понякога откачаш, Карим. Но те харесвам такъв. Винклербанк не издава чекове, тя не е търговска банка.
— Каква е разликата?
— Ние нямаме текущи влогове, нито клиенти с чекови книжки, които да влизат и излизат. Не работим по този начин.