Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
Матю изчака брат му да се изгуби от поглед, след това хвана дръжките на инвалидната количка.
— Хайде, да идем да вземем колата.
Докато летяхме над Атлантическия океан, Матю предварително се бе погрижил за пристигането ни. Пред летището ни чакаше мъж с униформа, който му даде ключовете от паркирания наблизо рейнджровър, натовари багажа ни и си тръгна, без да каже и дума. Матю се пресегна към задната седалка, взе дебело пухено яке, подходящо за арктически студ, а не за есен в Ню Йорк, и го разстла на предната дясна седалка.
Скоро вече пътувахме през ранния сутрешен градски трафик, а не след дълго излязохме извън Ню Йорк. Навигационната система бе програмирана да ни отведе до къщата в Мадисън. Уведоми ни, че ще пристигнем след малко повече от четири часа. Погледнах просветляващото небе и започнах да се тревожа как Сара и Ем ще посрещнат Матю.
— Ще сме у дома малко след закуска. Ще е интересно. — Сара не бе в добра форма, преди да е пила кафе, и то в огромни количества. — Може да им се обадим и да им кажем кога пристигаме.
— Вече знаят. Обадих им се от Сет-Тур.
Чувствах се напълно управлявана и леко замаяна от морфина и умората. Отпуснах се и се насладих на пътуването.
Минахме покрай спретнати ферми и малки къщи със запалени лампи в кухните и спалните, типично за ранна утрин. Северната част на щат Ню Йорк е най-красива през октомври. Короните на дърветата искряха в червено и златно. След като листата опадаха, Мадисън и околността ставаха ръждивосиви, докато първият сняг не обвиеше всичко в чистота и белота.
Завихме по пътя с издълбани коловози, който водеше към къщата на семейство Бишъп. Тя бе построена в края на осемнайсети век, очертанията й бяха ъгловати и уютни. Беше отделена от пътя, покачена на малко хълмче и заобиколена от ябълкови дървета и люлякови храсти. Белите дървени капаци на прозорците се нуждаеха спешно от боядисване, старата ограда на места бе започнала да се разпада. От двата комина се издигаше бял дим и изпълваше въздуха с есенен аромат на опушено.
Матю зави по алеята, осеяна със замръзнали локви. Рейнджровърът заподскача по тях и накрая спря до разбитата кола на Сара, която някога бе лилава. На калника й имаше залепени стикери. Вечният любимец „Другото ми превозно средство е метла“ се мъдреше до „Аз съм атеист и гласувам“ и „Вещерска армия: няма да потънем безмълвно в нощта“. Въздъхнах.
Матю загаси колата и ме погледна.
— Предполагам, че би трябвало да съм нервен.
— Нервен ли си?
— Не колкото теб.
— Завръщането у дома винаги ме кара да се държа като тийнейджърка. Искам само да натискам копчетата на дистанционното и да ям сладолед. — Опитвах се да бъда ведра заради него, но се притеснявах.
— Сигурен съм, че може да се уреди — каза той със свъсени вежди. — Междувременно спри да се преструваш, че нищо не се е случило. Не успяваш да ме заблудиш, няма да го постигнеш и с лелите си.
Остави ме в колата, докато пренасяше багажа до пътната врата. Оказа се доста — две компютърни чанти, нещастният ми платнен сак от „Йейл“ и елегантен кожен куфар, който бе като изваден от викторианската епоха. Освен това носехме и лекарската чанта на Матю, дългото му сиво палто, моята нова ярка пухенка и касета вино. Умен ход от страна на Матю. Сара си падаше по по-твърди питиета, а Ем беше въздържателка.
Той се върна и ме изнесе от колата. Остави ме на прага и аз пренесох тежестта на десния си крак. И двамата застанахме пред червената врата от осемнайсети век. Тя бе обградена от малки прозорчета, които откриваха гледка към антрето. Всяка лампа в къщата светеше и ни приветстваше.
— Помирисвам кафе — въздъхна той и ми се усмихна.
— Значи са станали. — Отворих вратата с едно докосване. — Отключено, както винаги. — Преди да съм се отказала, пристъпих предпазливо вътре. — Ем? Сара?
На колоната на стълбището висеше бележка, написана с решителния почерк на леля ми.
„Навън сме. Решихме, че ще искате първо да останете насаме с къщата. Не бързайте. Матю може да се настани в старата стая на Ем. Твоята стая те очаква.“
Имаше и послепис със закръгления почерк на Ем:
„Ако искате, можете да ползвате стаята на родителите ти.“
Очите ми се плъзнаха по вратите в коридора. Всички бяха отворени и горе не се чуваше шум. Дори вратите на шкафовете в килера бяха тихи, а не се въртяха на пантите си.