Аз, вещицата

Стори ми се, че е прекалено скоро, и тъкмо се канех да му го кажа, когато думите сами се изляха от устата ми. Разказах за опитите на Сату да ме отвори, за да намери магията в мен, Матю ме прегърна, обгърна ме с ръце.

Държа ме така, докато говорех, не ме пусна и когато свърших и се разплаках. Каквото и да чувстваше, докато му разказвах за разкритията на Сату, той се владееше напълно. Дори когато му признах, че съм видяла майка си да седи под ябълково дърво, чиито корени са се разпрострели по каменния под на Ла Пиер, не ме притисна за повече подробности, макар в главата му вероятно да се въртяха хиляди въпроси.

Но не му доверих всичко, премълчах за присъствието на баща ми, за ясните ми спомени от приспивните приказки и как тичах по поляната зад къщата на Сара в Мадисън. Но все пак беше някакво начало, с времето щях да му кажа и останалото.

— И какво ще правим сега? — попитах накрая. — Не можем да позволим Паството да стори нещо на Сара и Ем или на Март и Изабо.

— Това зависи от теб — каза бавно Матю. — И ще те разбера, ако вече ти е дошло в повече. — Извих шия, за да го погледна, но той отказваше да срещне погледа ми, а се взираше упорито в мрака през прозореца.

— Обеща ми, че ще сме заедно за цял живот.

— Нищо не може да промени чувствата ми към теб, но ти не си вампир. Това, което ти се случи днес… — Матю млъкна, после продължи: — Ако размислиш, имам предвид за мен, ще те разбера.

— Дори Сату не може да ме накара да размисля. А тя се опита. Майка ми беше толкова сигурна, когато ми каза, че ти си човекът, когото съм чакала. Точно тогава успях да полетя. — Всъщност не беше точно така. Майка ми каза, че това е мъжът, когото ние сме чакали. Но тъй като не го разбирах, го премълчах.

— Сигурна ли си? — Матю вдигна брадичката ми и ме погледна в очите.

— Напълно.

Част от болката се изпари от лицето му. Наведе се и ме целуна, след това се отдръпна.

— Устните са единствените части от тялото ми, които не ме болят. — Имах нужда от напомняне, че на този свят живеят същества, които могат да ме докосват и без да ме нараняват.

Той притисна нежно устни към моите, дъхът му ухаеше на карамфил и подправки. Така прогони спомените ми от Ла Пиер и за няколко секунди успях да затворя очи и да се отпусна. Но спешната нужда да разбера какво ще се случи занапред, ме върна обратно нащрек.

— Е… сега какво? — попитах отново.

— Изабо е права. Трябва да отидем при твоето семейство. Вампирите не могат да ти помогнат да преоткриеш магическите си способности, а вещиците няма да спрат да те преследват.

— Кога? — След Ла Пиер бях готова да правя каквото ми каже.

Матю потрепна леко, очевидно изненадан от бързото ми съгласие.

— Заедно с Болдуин ще отлетим с хеликоптера до Лион. Самолетът му е зареден с гориво и готов за излитане. Сату и другите вещици от Паството няма да се върнат веднага, но със сигурност ще го направят — каза той мрачно.

— А дали Изабо и Март ще са в безопасност в Сет-Тур без теб?