Аз, вещицата

— Матю? — изхриптях и извърнах глава настрани.

Лицето му се появи пред мен.

— Да, скъпа моя?

— Защо вече няма болка?

— Това е магия — отвърна той и се опита да се усмихне, за да ми повдигне духа.

— Морфин — произнесох бавно, като си спомних списъка с лекарства, който бе дал на икономката.

— Точно това казах и аз. Всеки, който някога е изпитвал болка, знае, че морфинът е като магия. Сега, след като вече си в съзнание, ще те превържем. — Той подхвърли марля на Март. Обясни, че превръзката ще намали отока и ще предпази кожата ми. Пък и така ще прикрие гърдите ми, тъй като в близко бъдеше нямаше да мога да нося сутиен.

Двамата увиха километри бял бинт около торса ми. Благодарение на лекарствата изтърпях всичко все едно се случваше на някой друг. Но усещането изчезна, когато Матю започна да рови в лекарската си чанта и да говори за шевове. Като дете бях паднала и се бях наръгала на голяма вилица. Тогава трябваше да ме шият и месеци след това сънувах кошмари. Признах на Матю, че се страхувам, но той бе твърдо решен.

— Срезът на ръката ти е дълбок, Даяна. Няма да зарасне правилно, ако не те зашия.

Докато жените ме обличаха, Матю пийна малко вино. Пръстите му трепереха. Нямах никаква дреха, която се закопчава отпред, затова Март отново изчезна и се върна с цял наръч от дрехите на Матю. Пъхнаха ме в една от изисканите му памучни ризи. Беше ми голяма, но допирът й ми се стори приятен. Март внимателно наметна на раменете ми черна кашмирена жилетка с кожени копчета, също на Матю. А Изабо ми надяна едни от моите еластични панталони. После Матю ме положи върху купчината възглавници на дивана.

— Преоблечи се — нареди му Март и го побутна към банята.

Матю си взе бърз душ и излезе с чисти панталони. Избърса си косата край огъня и се дооблече.

— Имаш ли нещо против да сляза за малко долу? — попита той. — Март и Изабо ще останат при теб.

Подозирах, че отива на долния етаж заради брат си. Кимнах. Все още бях под влиянието на силното лекарство.

Когато той излезе, Изабо от време на време промърморваше нещо, което не бе нито на окситански, нито на френски, а Март се щураше напред-назад. Когато Матю се върна, те вече бяха изнесли повечето съсипани дрехи и окървавени кърпи от стаята. До него вървяха Фалън и Хектор, чиито езици висяха навън.

Изабо присви очи.

— Кучетата ти не могат да влизат в дома ми.

Фалън и Хектор преместиха поглед от Изабо към Матю с интерес. Матю щракна с пръсти и посочи пода. Кучетата легнаха и загрижените им муцуни се обърнаха към мен.

— Ще стоят при Даяна, докато си тръгнем — заяви категорично той. Майка му въздъхна, но не му се противопостави.