Сага за Австралия

— О, да. Гледах какво прави Уолас и бързо се научих, лесно е. Между другото, Джоуи Лонг си получи кученцето. Много е сладък, гощава се с плъхове. Храни се по-добре и от нас, макар че не се изкушавам да си разменим менюто.

— Виждал ли си кенгуру?

— Не съм мярвал дори опашката му сред дърветата. Но аз не напускам лагера, точа проклетите брадви и триони. — Той приседна на земята. — На „Сириус“ едва ли ви се намира антимоново масло.

Гъстите черни мигли се вдигнаха, в очите заиграха сини пламъчета.

— Намира ни се само краве масло, друго нямаме. А ти откъде знаеш, че изобщо съществува антимоново масло?

— Знае го всеки добър точилар.

— Е, аз поне не съм срещал такива точилари. — Клепките отново се спуснаха. — Приятна неделя, седим си с теб тук, под открито небе. Ще питам за маслото. Подочух и че дървесината не ставала за бичене.

— За ставане — става, но е много бавно. Пък и трионите са боклук. Всъщност всичко си е боклук. — Върху лицето на Ричард падна сянка. — Ето как разбирам какво мисли Англия за нас. Снабдила е боклуците си с боклук. Драгата родина ни е отрязала всяка възможност да успеем. Но покрай това такива като мен стават още по-решени да не се дават.

Донован се изправи.

— Обещай ми нещо — рече той, докато си слагаше шапката?

Ричард бе силно разочарован, но се постара да не се издава.

— Добре — рече той.

— Трябва да отида до едно място, ще се върна след час. Чакай ме тук.

— Дадено, но през това време ще отскоча да се преоблека. Заврях в тия официални дрехи.

Ричард се върна преди Донован, беше облечен както повечето заточеници през двата месеца, откакто бяха пристигнали в залива Сидни: с платнени панталони, срязани малко под коленете, боси нозе и карирана ленена риза, толкова избеляла, че квадратчетата почти се бяха слели. Когато се появи, Донован също бе облечен в по-простички дрехи и едвам носеше тежка кошница с портокали от Рио.

— Някои нещица, които сигурно ще ти влязат в работа — рече той и стовари тежко коша на земята.

Ричард пребледня като платно.

— Господин Донован, не мога да взимам имущество на „Сириус“!

— Това изобщо не е имущество на кораба… всъщност, имущество е, но всичко е взето напълно законно, е, почти всичко — възрази невъзмутимо Донован. — Защо да си кривя душата, задигнах малко от кресона на капитан Хънтър — отглежда го върху наквасена с вода марля. Дай да му хапнем, ще остане предостатъчно, за да занесеш и на другарите си. Не се притеснявай от пехотинците, няма да те закачат, защото ще те изпратя и сам ще пренеса коша. Нося ти малц, взех го от нашето интендантство, още една моряшка шапка, хубаво, здраво влакно за въдица, кукички, парче корк за плувки и старо олово за тежести. Но кошът е толкова тежък — допълни той, докато се наместваше на земята, — главно заради книгите. Представяш ли си, някои от пехотинците, качили се в Портсмут, после са слезли от кораба и са си зарязали книгите! Божичко! Готово! — Донован вдигна малко гърне. — Имаме масло за хлебчетата, съвсем пресни са, месени са днес сутринта. И делва бира.